Ли Бардуго: Престол и щурм

„Ферадер“ откри своята котвена стоянка. Пуснаха трапа. Екипажът и докерите на кея взеха да си разменят приветствия, привързаха кораба и започнаха да разтоварват.

Момчето и момичето претърсваха с очи пристанището, следейки дали отнякъде няма да се появи аленочервеното на Сърцеразбивачите и синьото на Призоваващите, очаквайки всеки момент да зърнат отблясък от цевите на равкански пушки.

Време беше. Момчето взе ръката й. Дланта му беше груба и мазолеста след дългите дни опъване на въжетата. Когато стъпиха на дъсчения кей, земята сякаш продължаваше да се клатушка под краката им. Моряците се разсмяха.

— Фарвел, фентомен! — провикнаха се те.

Момчето и момичето пристъпиха напред и направиха първите си колебливи крачки в новия свят.

„Моля ви — безмълвно се обърна момичето към всички светии, които биха го чули, — закриляйте ни тук, нека намерим свой дом на тази земя.“

Вече втора седмица живеехме в Кофтан, а аз още не можех да се ориентирам из него. Градът беше навътре в сушата, западно от крайбрежието на Новий Зем и далече от пристанището, където акостирахме. Скоро щяхме да продължим още по-нататък — към пустите земски погранични райони. Дано поне тогава се почувстваме в безопасност.

Погледнах отново малката карта, която си бях начертала, и проследих пътя. Двамата с Мал се срещахме на едно и също място всеки ден след работа, после заедно се връщахме в странноприемницата. Днес обаче бях поела точно в обратната посока, докато се скитах да купя нещо за вечеря.

Парчетата пай с говеждо и зеле, натъпкани в пътническата ми чанта, издаваха странна миризма. Магазинерът ме убеди, че това е истински земски деликатес, но на мен много-много не ми се вярваше. Пък и какво толкова — напоследък всичко, което сложех в уста, имаше вкус на пепел.

Двамата с Мал се установихме в Кофтан, за да си намерим работа, от която да припечелим за пътуването на запад. Тук беше най-голямото тържище на юрда, заобиколено от ливади със ситни оранжеви цветчета, които местните дъвчеха непрекъснато. В Равка енергизителите се смятаха за лукс, но някои от моряците на кораба ги вземаха, за да останат будни по време на вахта.

Земските мъже имаха обичай да тъпчат сухите цветове между устните и венците си и дори жените ги носеха в бродирани кесийки, които се полюляваха на китките им. Пред всяка лавка висеше надпис, който хвалеше различни комбинации от тези билки: Просветляващи листенца, Видение, Дока, Юначага. Видях накипрено момиче с надиплени фусти да плюе ръждива слюнка, приведено над пиринчения плювалник, каквито имаше пред всяко дюкянче. За малко да повърна. Едва ли някога щях да привикна към този земски обичай.

Отдъхнах си, когато най-после се озовах на централната търговска улица в града. Чак сега се ориентирах. Кофтан продължаваше да ми се вижда малко нереален. В него имаше нещо сурово и недоизпипано. Повечето улици не бяха павирани и постоянно очаквах къщите с паянтови дървени стени и плоски покриви да се килнат нанякъде. Въпреки това всички имаха стъклени прозорци. Жените ходеха натъкмени в кадифе и коприна. Витрините на магазините бяха претъпкани със сладкиши, дрънкулки и какви ли не труфила, вместо да предлагат пушки, ножове и калайдисани готварски казани. По тия места дори просяците носеха обувки. Ето значи как изглежда една страна, когато не е под постоянна обсада.

Докато минавах покрай една кръчма, мярнах с крайчеца на окото си нещо аленочервено. „Корпоралки!“ Дръпнах се рязко назад в сянката между две постройки, сърцето ми взе да думка, а ръката сама посегна към пищова на хълбока.

„Първо кинжалът — напомних си, измъквайки острието от ръкава. — Гледай да не привличаш внимание. Пищовът само в краен случай. Призовавай силата единствено при смъртна опасност.“ Не за първи път болезнено усещах липсата на ръкавиците с отрязани пръсти, които останаха в Равка. С техните огледала лесно заслепявах противника при ръкопашен бой. Те ми помагаха и да го разполовя чрез удара Сеч. Но ако ме беше проследил някой от Сърцеразбивачите Корпоралки, сигурно нямах никакъв шанс. Това бяха любимите воини на Тъмнейший, способни да пръснат сърцето ми или да парализират дробовете ми без дори да си помръднат пръста.

Дебнех с ръка върху дръжката на кинжала, станала хлъзгава от пот, докато най-накрая се престраших да надзърна иззад ъгъла. Пред мен стоеше двуколка, тежко натоварена с бъчви. Каруцарят беше спрял да побъбри с някаква жена, чиято дъщеря нетърпеливо подскачаше наоколо, въртеше се в кръг и танцуваше, развяла полите на тъмночервената си пола.