Ли Бардуго - Престол и щурм

Екипажът беше облечен в груби конопени ризи, повечето моряци ходеха боси, за да се придвижват по-лесно по хлъзгавата палуба и да могат да се катерят по мачтите. „Но не са с униформи“, отбелязах наум. Значи не са военни, пък и доколкото виждах, корабът нямаше никакви отличителни знаци.

Не беше никак трудно сред моряците на палубата да се разпознаят гришаните от свитата на Тъмнейший — не само заради ярко оцветените кафтани, а и защото се помайваха покрай палубната ограда, зяпаха морето или си приказваха, докато останалите не можеха да вдигнат глава от работа.

Забелязах даже как една от Фабрикаторите в пурпурен кафтан чете подпряна на мачтата. Докато минавахме покрай два масивни железни казана на палубата, отново ме блъсна зловонието, което се усещаше така силно долу.

— В тях топят маста — каза Женя. — По време на това пътуване не са използвани, но вонята не изветрява.

Моряците и гришаните се обърнаха като по команда да ни проследят с поглед, докато минавахме покрай тях. Стигнахме гротмачтата 1 1 Основната мачта на всеки кораб с платна. — Б.пр. и щом вдигнах поглед, зърнах момчето и момичето с тъмни коси от моите бълнувания. Седяха кацнали високо горе като две хищни птици, впили в нас еднаквите си златисти очи.

Значи изобщо не е било сън. Те наистина са влизали в каютата ми.

Иван ме поведе към носа на кораба, където ни чакаше Тъмнейший. Стоеше с гръб към нас и се взираше към синия хоризонт оттатък бушприта 2 2 Наклонена греда при ветроходните съдове, излизаща напред от носа. — Б.пр. .

Черният му кафтан плющеше на вятъра като мастилено знаме на войната.

Женя и Иван се поклониха и ни оставиха насаме.

— Къде е Мал? — попитах с все още пресипнало гърло.

Тъмнейший не се обърна да ме погледне, но поклати глава.

— Станала си предвидима.

— Съжалявам, че те отегчавам. Къде е той?

— Защо си мислиш, че не е мъртъв?

Стомахът ми се обърна.

— Защото те познавам — отвърнах по-уверено, отколкото в действителност се чувствах.

— Ами ако все пак е мъртъв? Ще се хвърлиш ли в морето от мъка по него?

— Не и ако не съм сигурна, че ще те завлека заедно с мен. Къде е той?

— Погледни зад себе си.

Извърнах се рязко. Някъде в другия край на дългата палуба през мрежата от мачти и въжета зърнах Мал. Охраняваха го Корпоралки, но погледът му беше вперен право в мен. Явно отдавна ме наблюдаваше, очаквайки да се обърна. Тръгнах към него. Тъмнейший ме сграбчи за ръката.

— Нито крачка повече — заповяда.

— Позволи да разменя само две думи с него — замолих. Намразих се заради отчаянието, което се прокрадна в гласа ми.

— Не се и надявай. Вие двамата имате лошия навик да се държите като пълни глупаци и да казвате на това героизъм.

Тъмнейший вдигна ръка и пазачите на Мал понечиха да го отведат.

— Алина! — изкрещя той, но викът му премина в стенание, когато един от стражите го удари с юмрук в лицето.

— Мал! — провикнах се, докато го влачеха към долната палуба, а той се съпротивляваше с всичка сила. — Мал!

Заизвивах се в хватката на Тъмнейший, задавена от ярост.

— Само да си посмял да го нараниш…

— Нямам намерение да му причинявам болка — отвърна той. — Поне докато ми е от полза.

— Не искам да страда.

— Засега е в пълна безопасност, Алина. Но не ме предизвиквай. Ако някой от вас двамата мине границата, другият ще страда. Казах същото и на него.

Стиснах очи, опитвайки да потисна яростта и чувството си за безизходица. Отново се бяхме върнали там, откъдето започнахме.

Кимнах.

Тъмнейший отново поклати глава.

— Вие двамата се оказахте твърде лесни — бодвам него, ти кървиш.

— Но ти никога няма да разбереш това, нали?

Той протегна ръка и потупа нашийника на Морозов около врата ми, уж случайно прокарвайки пръст по гърлото. Дори това бегло докосване възстанови връзката помежду ни и моята сила завибрира в мен като ударена камбана.

— Вече съм разбрал достатъчно — каза тихо.

— Искам да го виждам — едва успях да изрека. — Всеки ден. За да се убедя, че е в безопасност.

— Естествено, Алина. Аз не съм жесток, само предпазлив.

Едва не се разсмях.

— Затова ли накара едно от твоите изчадия да ме ухапе?

— Не е това причината — отвърна той и ме погледна твърдо. После премести очи на рамото ми. — Боли ли?

— Не — излъгах.

Някакъв далечен спомен за усмивка премина по устните му.

— Лека-полека ще се оправи — каза. — Раната обаче няма да заздравее напълно. Дори Гриша не могат да я излекуват.