Ли Бардуго - Престол и щурм

— Така си е — отвърна ухилена тя.

Не отвърнах на усмивката й. Тя въздъхна и заби поглед в носовете на ботушите си.

— Липсваше ми — каза.

Чак не можах да повярвам колко силно ме заболя от думите й. И тя много ми липсваше. Почувствах се като същинска глупачка.

— Ти изобщо била ли си някога моя искрена приятелка? — попитах.

Тя приседна на ръба на койката.

— Това сега има ли някакво значение?

— Просто ми е любопитно колко сляпа съм била.

— Харесваше ми да сме приятелки, Алина. Въпреки това не съжалявам за стореното.

— А за това, което Тъмнейший направи? За това съжаляваш ли?

— Знам, ти го имаш за чудовище, но той иска само доброто за Равка. И за всички нас.

Надигнах се на лакти. От толкова отдавна знаех за лъжите на Тъмнейший, че вече бях забравила колко малко хора познават истинското му лице.

— Женя, „Долината на смъртната сянка“ е негово творение.

— Черният еретик…

— Не съществува никакъв Черен еретик! — И аз й отворих очите за истината, която Багра разкри пред мен в Малкия дворец още преди месеци. — Той може и да хвърля вината на своите предшественици, но открай време има само един Тъмнейший и неговата единствена цел е да притежава цялата власт.

— Не е възможно. Тъмнейший е посветил живота си на освобождаването на Равка от „Долината на смъртната сянка“.

— Как може да го кажеш, след онова, което той направи с Новокрибирск?!

Тъмнейший използва силата на Безморие, за да затрие цял един град — това послужи едновременно като демонстрация на мощ, за сплашване на враговете и като знак за идването му на власт. Случи се с моята помощ.

— Знам, че е станало… злополука.

— Злополука?! Той изби стотици, може би хиляди.

— Ами тия на сала? — тихо попита тя.

Рязко си поех въздух и паднах по гръб върху койката. После дълго изучавах гредите над главата си. Хич не ми се искаше да питам, но нямаше как да го избегна. Този въпрос ме преследваше от седмици и дори безкрайната шир на морето не можа да го отмие от съзнанието ми.

— Имаше ли… други оцелели?

— Освен Иван и Тъмнейший ли?

Кимнах и зачаках притихнала.

— Двамата Огнетворци, които са им помогнали, също са се отървали — започна тя. — Една шепа войници от Първа армия успяха да се върнат.

Доведоха със себе си и Наталия, една от Вихротворците, но тя почина от раните си след няколко дни.

Стиснах очи. Колко ли още е имало на пясъчния сал? Трийсет?

Четирийсет? Усетих, че ми призлява. Отново чух отчаяните писъци и вопли, воя на волкрите. В ноздрите ми нахлу мириса на кръв и барут. Пожертвах тези хора, за да спася живота на Мал и да запазя свободата си, а сега се оказва, че са загинали напразно. Отново бяхме попаднали във властта на Тъмнейший, а той бе по-могъщ от всякога.

Женя постави ръка върху моята.

— Ти стори каквото е трябвало да направиш, Алина.

Изсмях се късо и дрезгаво и издърпах ръката си.

— Тъмнейший ли ти каза това? Сега олекна ли ти?

— Не, никак даже. — Тя сведе поглед към скута и взе да си играе с диплите на кафтана. — Но Тъмнейший ме освободи, Алина — продължи. — Иначе какво трябваше да направя — да се върна обратно в двореца при царя ли? — Тя яростно заклати глава. — Не, аз направих своя избор.

— Ами останалите Гриша? — попитах. — Едва ли всички са минали на страната на Тъмнейший. Колко останаха в Равка?

Женя се скова.

— Едва ли е редно да говоря за това с теб.

— Женя…

— Яж, Алина. И се опитай да си починеш. Скоро навлизаме в ледовете.

Ледовете. Значи не се връщахме обратно в Равка. Сигурно плавахме на север.

Женя стана и отупа праха от кафтана си. Може и да подмяташе шеги за цвета му, но аз добре знаех колко важен е за нея. Това беше доказателство, че тя е истинска Гриша — закриляна, привилегирована, загърбила слугинската работа. Сетих се за загадъчната болест, повалила царя на легло точно преди опита за държавен преврат, оглавяван от Тъмнейший. Женя беше сред малцината Гриша, които имаха пряк достъп до царското семейство. Тя се беше възползвала от тази своя привилегия, за да си осигури правото да носи червено.

— Само още един въпрос, Женя — извиках, преди да стигне вратата.

Тя се поколеба с ръка на резето.

Сигурно беше маловажно и глупаво да се връщам на това след толкова време, но то ме глождеше непрекъснато.

— Става дума за писмата, които пращах на Мал от Малкия дворец. Той каза, че така и не ги е получил.

Тя не се обърна с лице към мен, но забелязах как раменете й увиснаха.