Ли Бардуго - Престол и щурм

— Защото така и не бяха изпратени — прошушна. — Тъмнейший каза, че трябва окончателно да се разделиш с предишния си живот.

Тя затвори вратата след себе си и аз чух как резето щракна. Двете с Женя бяхме прекарали часове наред, пиейки чай, пробвайки нови премени, заливайки се от смях. И през цялото това време тя ме е лъгала. А най-лошото бе, че Тъмнейший се оказа прав. Ако се бях вкопчила в Мал и в спомена за своята любов към него, сигурно така и нямаше да овладея силата си. Женя обаче нямаше как да го знае. Тя просто беше следвала чужди заповеди и ми разби сърцето. Не знам какво беше това, но със сигурност не можеше да се нарече приятелство.

Обърнах се на една страна, усещайки нежното поклащане на кораба под себе си. Дали така се чувства детето в прегръдките на своята майка, която приспивно го люлее? Аз нямах спомен за това. Ана Куя понякога си тананикаше под нос, докато гасеше лампите и заключваше спалните помещения в Керамзин за през нощта. Това беше единствената приспивна песен за нас двамата с Мал.

Някъде над мен един моряк изкрещя нещо, надвиквайки се с вятъра. Камбанката задрънча за смяна на вахтата. „Нали поне сме живи — напомних си. — Веднъж вече успяхме да се измъкнем на Тъмнейший. Значи ще го направим и сега.“ Въпреки това обаче си давах сметка, че нещата не вървят на добре. Дълго преглъщаните сълзи най-сетне рукнаха. Щормхунд беше купен на висока цена. Женя беше избрала страната на Тъмнейший. Двамата с Мал бяхме сами срещу всички, както е било винаги. До нас нямаше нито приятели, нито съюзници, заобикаляше ни единствено безжалостното море.

Този път дори да успеехме да се измъкнем, нямаше къде да избягаме.

След по-малко от седмица зърнах и първите ледени блокове. Стигнали бяхме далече на север, където морето ставаше все по-мрачно, а от дълбините му се подаваха опасни ледени шпилове. И макар да бе началото на лятото, вятърът хапеше кожата, а сутрин въжетата се покриваха със скреж.

Прекарвах с часове, крачейки напред-назад из каютата или забила поглед в безкрая на морето. Всяка сутрин ме извеждаха на палубата, където можех да се разтъпча и да зърна Мал отдалече. Винаги заварвах Тъмнейший изправен край палубния парапет и взрян в далечния хоризонт, сякаш търси нещо.

Щормхунд и екипажът му се държаха настрана от него. На седмия ден минахме между два тъмносиви скалисти острова, които помнех още от времето като помощник картограф. Желка и Вилки — Вилицата и Ножа. Навлизахме в Костницата — дълъг проток черна вода, донесъл гибелта на безчет кораби; те се разбиваха в безименните скалисти островчета, които изневиделица изникваха от мъглите и също толкова внезапно изчезваха. На картите я рисуваха отрупана с човешки черепи, раззинати чудовища, сирени със снежнобели коси и дълбоки черни очи като на тюлени. По тези места стигаха единствено най-опитните фйердански ловци, тръгнали на лов за кожи; те предизвикваха смъртта с надеждата да попаднат на богат улов. Но какъв улов преследвахме ние тук?

Щормхунд нареди да приберат платната и корабът бавно навлезе в мъглите. Обгърна ни неспокойна тишина. Наблюдавах лодките на китоловния кораб и стойките с харпуни, увенчани с върхове от гришанска стомана. Никак не беше трудно да се досетя какво е тяхното предназначение. Тъмнейший отново беше тръгнал на лов за могъща муска. Огледах редиците на Гриша и се зачудих този път кой ли е избраният да получи неустоимия „дар“ на Тъмнейший. Почувствах как в мен се надига ужасно подозрение.

„Не, това е някаква лудост — казах си. — Не би дръзнал да опита подобно нещо.“ Но тази мисъл изобщо не ме успокои. Той винаги дръзваше. НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН Тъмнейший заповяда да ме заведат при него.

— За кого е този път? — попитах, когато Иван ме остави до перилата на десния борд.

Тъмнейший продължаваше да се взира във вълните. Прииска ми се да го метна зад борда. Вярно, че е живял стотици години, ама дали междувременно се е научил да плува?

— Само дано не кроиш онова, за което си мисля! — продължих. — Кажи ми, че муската е за някое друго глупаво и наивно момиче.

— Някоя не толкова инатлива и по-малко себелюбива? Или която не е така привързана към сивия си миши живот? Повярвай — въздъхна, — че наистина ми се ще да е така.

Призля ми.

— Всеки Гриша може да притежава само по една муска — сам ми го каза.

— Муските на Морозов са друго нещо.

Зяпнах насреща му.

— А има ли друга муска, равна по сила с мощта на елена?