Ли Бардуго - Престол и щурм

— Ти работиш за мен, Щормхунд. Или ще си вършиш работата, или обещаното възнаграждение ще стане последна твоя грижа.

Над кораба премина грозната сянка на раздора. Моряците на Щормхунд измерваха Гриша с навъсени погледи. Женя запуши устата си с ръка и не пророни нито дума.

— Дай на следотърсача време — продължи тихо Щормхунд. — Седмица или поне няколко дни.

Тъмнейший прокара пръсти по ръката ми и вдигна ръкава, разкривайки част от бялата кожа.

— От тук ли да започна? — попита. После пусна ръкава и опря кокалчетата на пръстите си о бузата ми. — Или пък от лицето? — Кимна към Иван. — Дръж я.

Иван стисна главата ми изотзад. Тъмнейший вдигна ножа. Улових блясъка на острието с ъгълчето на окото си. Опитах да извия глава, но Иван ме държеше с желязна хватка. Острието опря бузата ми. Ужасена си поех въздух.

— Спри! — изкрещя Мал.

Тъмнейший се забави.

— Аз… мога да го направя.

— Не, Мал — намесих се, показвайки повече кураж, отколкото наистина ми беше останал.

Мал преглътна мъчително.

— Курс на югозапад — каза. — Връщаме се там, откъдето дойдохме.

Останах като ударена от гръм. Наистина ли беше видял нещо? Или просто се опитваше да отложи изтезанието ми?

Тъмнейший наклони глава на една страна и внимателно го измери с поглед.

— Дано не си решил да ме пратиш за зелен хайвер, следотърсачо.

Мал кимна отсечено.

— Мога да го направя. Ще го открия. Само… ми дайте малко време.

Тъмнейший прибра ножа. Отдъхнах си незабелязано и се опитах да овладея треперенето.

— Имаш една седмица — отсече той, обърна ни гръб и хлътна в люка. — Доведи я — нареди на Иван.

— Мал… — понечих да го доближа, но Иван сграбчи ръката ми.

Мал вдигна завързаните си ръце и ги протегна към мен. Пръстите му за кратко докоснаха моите, после Иван ме повлече към люка.

Докато се спускахме в усойния търбух на кораба, умът ми работеше трескаво. Плетях крака покрай Иван и се опитвах да осъзная случилото се преди малко. Тъмнейший беше казал, че няма да причини зло на Мал, докато той му е нужен. Досега си мислех, че Мал му трябва, за да ме държи в подчинение чрез него. Сега обаче ставаше ясно, че замисълът му се простира много отвъд това. Дали Мал наистина вярваше, че може да открие морския бич, или само печелеше време? Аз самата не знаех кое повече ми се ще да е истина. Мисълта, че ще бъда подложена на мъчения, определено не ми харесваше; какво би било, обаче, ако наистина открие Ледения дракон?

Какво ли щеше да ни донесе втората муска?

Иван ме бутна в просторна каюта, достойна за капитански покои. По всичко личеше, че Щормхунд е бил принуден да се смести с останалите от екипажа.

Леглото стоеше избутано в единия край, а издутата навън стена беше осеяна с прозорци с дебели стъкла. През тях се процеждаше мътна светлина и падаше право върху писалището, зад което седеше самият Тъмнейший. Иван с поклон се оттегли и плътно затвори вратата след себе си.

— Явно няма търпение да се махне колкото може по-далече от теб — казах, спирайки край вратата. — Страх го е от онова, в което си се превърнал. Както и всички останали.

— А ти боиш ли се от мен, Алина?

— Ти май точно това искаш, а?

Той сви рамене.

— Страхът е силен съюзник — каза. — И верен при това.

Наблюдаваше ме студено и изпитателно — поглед, който винаги ме караше да се чувствам като отворена книга пред него; пръстите му пробягваха по написаното и попиваха тайно познание, останало недостъпно за мен. Опитах се да стоя неподвижно, но оковите около китките издайнически подрънкваха.

— Много бих искал да те освободя, Алина — каза тихо Тъмнейший.

— Всичко е в твоя власт — да ме освободиш, да ме одереш жива. Имаш голям избор. — Все още усещах острието на ножа му върху бузата си.

Той тежко въздъхна.

— Това беше само заплаха, Алина. И тя постигна целта си.

— Значи няма да ме дереш парче по парче, така ли?

— Не съм казвал такова нещо. — Тонът, както обикновено, беше закачлив и съвсем делничен. Гласът му едва ли би трепнал, независимо дали заплашва да ме одере, или си поръчва вечеря.

На смътната светлина можех само да гадая за почти незабележимите белези по лицето му. Макар да си давах сметка, че е най-добре да мълча и да го оставя той пръв да заговори, любопитството ми надделя.

— Как успя да оцелееш?

Той прокара ръка по изсечената си челюст.

— Явно месата ми не се оказаха достатъчно вкусни за волкрите — отвърна почти лениво. — Правило ли ти е впечатление, че те не се ядат помежду си?