Ли Бардуго - Престол и щурм

Потръпнах. Волкрите бяха негово творение, също като изчадието, което заби зъби в рамото ми. Раната все още пулсираше от болка. „Сродното сродно привлича.“

— Нямам никакво желание да преживея всичко отново. Достатъчно злоупотребих с милостта на волкрите. А и с твоята също.

Прекосих каютата и се изправих пред писалището.

— Тогава защо ми даваш втора муска? — попитах отчаяно, търсейки причина, която ще му прозвучи достатъчно смислено, че да се откаже. — Ако си забравил, аз се опитах да те убия.

— И се провали.

— Ето че сега ми се удава втори шанс. Защо държиш да ме направиш още по-силна?

Той отново сви рамене.

— Равка е загубена без муските на Морозов. Съдено е ти да ги притежаваш, както на мен е съдено да управлявам. Това е пътят, няма друг.

— Колко удобно за теб.

Той се облегна назад и скръсти ръце.

— Може да бъдеш обвинена във всичко друго, но не и че си удобна, Алина.

— Няма как да съчетаеш муските. Всички книги твърдят едно и също…

— Не всички книги.

Едва не закрещях от безсилие.

— Багра ме предупреди, че си арогантен и заслепен от амбиция.

— Питам се дали би го казала и сега. — Гласът му беше леден. — И какви още предателства ти вля в ухото?

— Ами това, че те е обичала — отвърнах гневно. — И че е вярвала в шанса ти за изкупление.

Той извърна лице, но въпреки това успях да зърна болката, изписана на него. Какво ли беше причинил на Багра? И каква ли цена е платил за това?

— Изкупление — прошепна. — Избавление. Покаяние. Отживелиците на майка ми. Може би трябваше да я държа по-изкъсо. — Той бръкна в писалището и извади тънко томче с червена подвързия. Когато го вдигна, светлината заигра по изписания със злато надпис на корицата: Жития санктя. — Знаеш ли какво е това?

Свих вежди. Житията на светците. Споходи ме някакъв смътен спомен.

Аппарат ми даде препис от тази книга още преди месеци, докато бях в Малкия дворец. Още тогава я натиках в едно от чекмеджетата на тоалетната си масичка и повече не се сетих за нея.

— Някаква книжка за деца — отвърнах.

— Чела ли си я?

— Не — признах си и вече се разкайвах за това. Тъмнейший не откъсваше поглед от мен. Какво толкова важно намираше в тази сбирка от древни религиозни рисунки?

— Суеверия — каза, хвърляйки поглед на корицата. — Селски врели-некипели. Или поне така си мислех. Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате — влече ви все към посредствеността и малодушието.

— Мал не е малодушен.

— Той има дарба, това е сигурно, но не е Гриша. Никога няма да ти е равен.

— Той ми е равен, че и отгоре — казах през стиснати зъби.

Тъмнейший поклати глава. Ако не го познавах така добре, бих казала, че погледът му излъчва жал. Мен съжаляваше.

— Мислиш си, че той е твоето семейство. Въобразяваш си, че с него е бъдещето ти. Но ти ще ставаш все по-могъща, а той — все по-стар. Той ще крета през своя кратък живот на отказатся, а ти ще го гледаш как умира.

— Млъквай.

Той се усмихна.

— Хайде, тропни с крак и покажи характер. Кого го е грижа, че родината ти страда.

— Тя страда заради теб!

— Точно така, защото се предоверих на момиченце, което не може да понесе мисълта за собствените си възможности. — Той се надигна иззад писалището и го заобиколи. Колкото и да бях гневна, отстъпих на крачка и се блъснах в стола зад себе си.

— Знам какво чувстваш, когато си със следотърсача — каза той.

— Съмнявам се.

Тъмнейший махна пренебрежително с ръка.

— Изобщо не говоря за абсурдното ти влечение към него, което рано или късно трябва да преодолееш. Аз гледам право в сърцето ти. И виждам там самота. Ти все по-ясно осъзнаваш колко си различна. — Той се надвеси още по-близко към мен. — Усещам болката от мисълта за това.

Опитах се да потисна стъписването колко добре ме познава.

— Представа нямам за какво говориш — казах, но думите ми прозвучаха фалшиво дори в моите уши.

— Това никога няма да се промени, Алина. Напротив, ще става все по-зле, независимо зад колко шалове си се скрила и колко бързо или колко надалече бягаш.

Опитах да му обърна гръб, но той посегна и хвана оковите, принуждавайки ме да го погледна. Толкова беше близо, че усетих дъха му.

— Няма други като нас, Алина — прошепна. — И никога няма да има.

Дръпнах се рязко от него и залитнах, прекатурвайки стола зад мен. Едва не загубих равновесие. Започнах да удрям по вратата и да викам Иван.

Тъмнейший само ме наблюдаваше. Иван не се отзова на виковете ми, докато Тъмнейший не му заповяда.