Ли Бардуго - Престол и щурм

Мъглата беше още по-гъста в сравнение с предишния ден. Плътната й стена беше стигнала съвсем до водата и сега пълзеше на влажни филизи по палубата. Тишината нарушаваха единствено напътствията на Мал и заповедите на Щормхунд, изричани на висок глас.

Когато навлязохме в широк открит участък от морето, Мал се обърна към Тъмнейший.

— Мисля, че сме съвсем близо.

— Мислиш?!

Мал само отсечено кимна.

Тъмнейший се замисли. Ако Мал само печелеше време, усилията му бяха обречени на скорошен провал, цената за увъртането щеше да е много висока.

След продължило сякаш цяла вечност мълчание, Тъмнейший кимна към Щормхунд.

— Приберете платната — заповяда каперът и неговите хора по мачтите се засуетиха да изпълнят нареждането.

Иван потупа Тъмнейший по рамото и посочи на юг.

— Кораб на хоризонта, мой суверенний.

Присвих очи по посока на неясното петно.

— Под чий флаг плава? — обърна се Тъмнейший към Щормхунд.

— Сигурно е рибарски съд — отвърна Щормхунд, — но ние за по-сигурно ще го държим под око. — Той даде знак на един от екипажа, който тутакси се покатери към форбомбрамсела 5 5 Най-горното платно на плавателния съд. — Б.пр. с далекоглед в ръка.

Само след минути лодките бяха готови. Спуснаха ги покрай десния борд, натоварени с моряците на Щормхунд, над чиито глави проблясваха остриетата на харпуните. Гришаните на Тъмнейший се тълпяха покрай парапета, за да наблюдават движението на лодките. Мъглата сякаш усилваше мощния плясък от врязването на греблата във вълните.

Пристъпих с една крачка към Мал. Сега вниманието на всички беше насочено към мъжете във водата. Само Женя не откъсваше очи от мен. Когато срещна погледа ми, тя отначало се поколеба, после неохотно извърна глава и се присъедини към останалите край перилата.

Двамата с Мал бяхме с лице към носа на кораба, но стояхме толкова близко един до друг, че раменете ни се докосваха.

— Нали си добре? — промърмори той с дрезгав глас.

Кимнах, преглъщайки буцата, заседнала в гърлото ми.

— Добре съм — отвърнах тихо. — Има ли нещо там долу?

— Не знам. Може би. Докато преследвахме елена също имаше моменти, когато мислех, че сме съвсем наблизо, а после… Алина, ако греша…

Не издържах и го погледнах, без да ме е грижа дали някой ни наблюдава и как ще бъда наказана после за това. Мъглата постепенно се вдигаше над водата и сега се кълбеше покрай палубата. Взрях се в лицето на Мал, попивайки с поглед всяка негова черта: яркосиньото на ирисите, извивката на устните, белегът, минаващ по линията на челюстта. Зад гърба му зърнах Тамар, която се прокрадваше по такелажа и платната с фенер в ръка.

— Каквото и да стане от тук нататък, то не е по твоя вина, Мал. За нищо не си виновен.

Той склони глава и опря чело о моето.

— Няма да му позволя да те нарани.

И двамата бяхме наясно, че е безсилен да спре Тъмнейший, но тази истина бе прекалено болезнена за нас, затова просто казах:

— Знам.

— Ласкаеш ме — отвърна той с далечна следа от усмивка.

— Винаги си обичал да те четкат.

Той притисна устни към челото ми.

— И от това ще намерим начин да се измъкнем, Алина. Винаги успяваме.

Опрях окованите си китки в гърдите му и затворих очи. Двамата с него бяхме съвсем сами насред леденото море, пленници на човек, който създаваше истински чудовища, но въпреки това повярвах на думите му.

Притиснах се в него и за първи път от дълго време насам позволих на един слаб лъч надежда да проникне в мен.

В този момент се разнесе вик.

— Дясно на борд!

Главите ни като по команда се обърнаха натам и аз замръзнах на място. В мъглата нещо се движеше — проблясващ, извиващ се силует.

— Светиите да са ни на помощ! — ахна Мал.

В този момент гърбът на създанието разцепи вълните, тялото му прониза водата в лъкатушна линия, а по преливащите люспи на гърба му играеше многоцветна дъга.

Русалие.

Русалие беше плод на народните предания, вълшебна приказка; създание, родено от фантазията, чийто образ се срещаше само в най-отдалечените ъгли на географските карти. И въпреки това не можеше да има съмнение, че Ледения дракон съществуваше и Мал го беше открил, също както намери и елена. Усещах, че нещо не е наред — всичко се случваше прекалено бързо, сякаш се бяхме устремили нанякъде, без да знаем къде точно отиваме.

Вик откъм хората в морето привлече вниманието ми. Един моряк в най-близката до морския бич лодка се беше изправил на крака и се прицелваше с харпуна. Бялата опашка на дракона обаче изплющя във водата, разцепи повърхността и прати талази към борда на кораба. Лодката силно се залюля и мъжът с харпуна се стовари тежко на мястото си. После обаче бързо скочи на крака.