Ли Бардуго - Престол и щурм

— Виж какво, не ме е грижа какъв си на сушата. На тоя кораб обаче си просто баласт, докато не те метна през борда, за да станеш угощение на акулите. Харесвам акулите. Месото им трудно се готви, но пък все е някакво разнообразие. Гледай да си го спомниш следващия път, когато решиш да заплашваш някого на кораба ми. — Той отстъпи назад и пак си възвърна безгрижния вид. — Сега се махай, угощение на акулите, беж при господаря си.

— Това няма да го забравя, Щормхунд — просъска Иван.

Капитанът подбели очи.

— Нали и аз това казвам!

Иван се обърна на пети и вдървено се отдалечи.

Щормхунд прибра револвера в кобура и се обърна към мен с шеговита усмивка.

— Странно, колко лесно един кораб може да ти се види пренаселен, нали? — После се протегна и потупа по рамото гиганта и момичето. — Добре се справихте — добави полека.

Те все още не откъсваха очи от Иван. Ръцете на момичето продължаваха да са свити в юмруци.

— Не искам повече неприятности — предупреди ги капитанът. — Ясно?

Двамата се спогледаха, после едновременно кимнаха с неохота.

— Хубаво — продължи Щормхунд. — Сега се връщайте на работа. Аз ще я заведа на долната палуба.

Двамата отново кимнаха, а после — за моя огромна изненада — ми се поклониха, преди да се оттеглят.

— Роднини ли са? — попитах, докато ги наблюдавах как се отдалечават.

— Близнаци — отвърна той. — Толя и Тамар.

— А вие сте Щормхунд.

— Само в добри дни — отговори. Носеше кожен брич, чифт револвери на хълбоците и редингот в наситен тюркоазен цвят с крещящи златни копчета и огромни маншети. Такива одежди подхождаха по-скоро за бална зала или оперен салон, не за палубата на китоловен кораб.

— Какво прави един пират на китоловен кораб? — попитах.

— Капер — поправи ме той. — Притежавам няколко кораба. Тъмнейший поиска китоловния и аз му го докарах.

— По-точно го откраднахте.

— Присвоих го.

— По едно време бяхте в каютата ми.

— Много жени ме виждат в сънищата си — весело подхвърли той, докато ме водеше към долната палуба.

— Видях ви, когато вече бях будна — настоях. — Искам…

Той вдигна предупредително ръка.

— Не си хаби приказките, хубавице.

— Но вие дори не знаете какво щях да кажа!

— Щеше да ми разкажеш покъртителната си история, да поискаш моята помощ и да се оправдаеш, че нямаш с какво да ми платиш, но пък си с честно сърце — все обичайните приказки.

Примигнах смутено. Точно това се канех да направя.

— Но…

— Излишни приказки, излишна загуба на време, излишно хабене на този чуден следобед — прекъсна ме той. — Не позволявам някой да се отнася зле с пленниците, но дотам.

— Вие…

Той поклати глава.

— И се славя с това, че не се поддавам на ничии жалби. Ето защо, ако в историята ти не участва говорещо куче, хич не ща и да я чувам. Е, има ли?

— Какво да има?

— Говорещо куче.

— Не — сопнах му се. — Става дума само за бъдещето на едно царство и всички негови жители.

— Жалко — отвърна той и ме хвана за ръка, побутвайки ме към люка на кърмата.

— Аз пък си мислех, че служите на Равка — казах гневно.

— Служа на този, който най-бързо си развърже кесията.

— Значи сте продали родината си на Тъмнейший срещу шепа злато, така ли?

— Не, за чувал злато — безгрижно отвърна той. — Може да си сигурна, че не се давам евтино. — Той направи церемониален жест към люка. — След теб.

С помощта на Щормхунд се добрах криво-ляво до каютата, пред която чакаха двама от Гриша, за да ме заключат вътре. Капитанът се поклони и се оттегли без дума повече.

Отпуснах се на койката и оброних главата си в ръце. Щормхунд можеше да прави всички останали на глупаци, но аз бях сигурна, че е влизал в каютата ми. А за това е трябвало да има много основателна причина. Или аз просто бях готова да се вкопча във всеки лъч надежда като удавник за сламка.

Когато донесе подноса с вечерята, Женя ме завари да лежа свита на кълбо върху койката с лице към стената.

— Трябва да се храниш — каза.

— Остави ме на мира.

— Като се чумериш, ще ти станат бръчки.

— А на теб от лъжи ще ти поникнат брадавици — отвърнах кисело.

Тя се разсмя, после пристъпи и остави подноса на пода. Приближи към люка и се огледа в мътното му стъкло.

— Дали пък да не се направя руса — подметна. — Червеното на Корпоралките стои ужасно на косата ми.

Метнах й поглед през рамо.

— Много добре знаеш, че и с цвят на спечена кал да се направиш, пак би засенчила всяко момиче на двата континента.