Ли Бардуго - Престол и щурм

Разпознах името си по движението на устните му, но не го чувах. Вече се отнасях надалече. Последното, което долових, беше гласът на Тъмнейший — кристално ясен, сякаш лежеше на пода до мен с устни, долепени до ухото ми, и шепнеше толкова тихо, че само аз да го чуя: „Благодаря ти“.

Отново е мрак. Нещо клокочи в мен. Търся светлината, но тя е далече.

— Питие?

Отварям очи и постепенно пред погледа ми добива очертания самодоволно ухиленото лице на Иван.

— Направи го ти — изръмжава на някого той.

Тогава над мен се надвесва Женя, по-красива от всякога дори в тоя раздърпан червен кафтан. Сънувам ли?

Тя поднася нещо към устните ми.

— Пий, Алина!

Опитвам се да отблъсна купичката, но не мога да си помръдна ръцете. Някой ми запушва носа и аз по неволя отварям уста. По гърлото ми потича някакъв бульон. Давя се и плюя.

— Къде съм? — опитвам се да изрека.

Сега друг глас, студен и ясен: „Обърнете я по гръб“.

Возя се в двуколка, теглена от пони. Връщаме се от селото заедно с Ана Куя. Всеки път, щом колата подскочи по неравния път, който ще ни отведе у дома в Керамзин, острият кокалест лакът на икономката се забива в ребрата ми. Мал седи от другата й страна, смее се и сочи всяко нещо, покрай което минаваме.

Малкото дебело пони едва пъхти и разтърсва проскубана грива, докато изкачваме последната стръмнина. Насред възвишението настигаме мъж и жена, които вървят отстрани на пътя. Той си подсвирква и размахва пътническата тояжка в такт с песента. Жената ситни до него, превита под тежестта на буца каменна сол, която носи на гръб.

— Тези хора чак толкова ли са бедни? — обръщам се към Ана Куя.

— Не са по-бедни от останалите.

— Защото тогава той не си купи магаре?

— На него магаре не му трябва — отвръща Ана Куя. — Нали си има жена.

— Аз пък ще се оженя за Алина — намесва се Мал.

Двуколката изтрополява покрай мъжа и жената. Той сваля шапка и весело поздравява. Мал жизнерадостно му отвръща, маха и се усмихва широко, като едва не се прекатурва от мястото си. Хвърлям поглед през рамо и едва не си изкълчвам врата да зяпам как жената ситни със сетни сили подир мъжа си. Всъщност тя е още съвсем момиче, но очите й са стари и уморени.

Това не убягва от погледа на Ана Куя.

— Ето каква е съдбата на селските девойчета, които не се ползват с милостта на княза. Затова трябва да благодариш и всяка вечер да го споменаваш в молитвите си.

Звън на вериги.

Разтревоженото лице на Женя.

— Никак не е безопасно да продължавате да й причинявате това.

— Не ме учи как да си върша работата — озъбва се Иван.

Тъмнейший, облечен в черно, стои в сенките. Под себе си усещам ритъма на вълните. Мисълта ме поразява като гръм: пътуваме по море.

Моля те, нека това да е сън.

Отново съм на пътя за Керамзин и гледам превития от усилието врат на понито, докато се бъхти нагоре по хълма. Когато се обръщам назад, момичето, превито под тежестта на буцата каменна сол, вече е с моето лице. До мен в двуколката седи Багра.

— Волът чувства ярема — казва тя, — но дали птицата усеща тежестта на своите криле?

Очите й приличат на черен кехлибар. Благодари, казват ми те.

Благодари. Тя изплющява с юздите.

„Пий!“ още бульон. Вече не се съпротивлявам. Не искам пак да се задавя. Отпускам се назад, клепачите ми се затварят и се отнасям — прекалено съм слаба, за да се съпротивлявам.

Ръка на бузата ми.

— Мал! — идва успявам да изхъхря.

Ръката се дръпва.

Небитие.

„Събуди се!“

Този път не разпознавам гласа.

— Накарайте я да дойде на себе си.

Клепачите ми се отварят с пърхане. Още ли сънувам? Някакъв младеж се надвесва над мен: червена коса, счупен нос. Прилича ми на хитрия лисугер от приказките, които ни разказваше Ана Куя: достатъчно умен, за да се измъкне от един капан, но твърде глупав, за да си даде сметка, че от втория отърваване няма. Зад червенокосия стои друг младеж, но за разлика от него е същински гигант — един от най-едрите хора, които съм виждала. Златистите му очи са скосени като на човек от Шу.

— Алина — казва лисугерът.

Откъде ли знае името ми?

Вратата се отваря и пред погледа ми се появява още едно непознато лице — момиче с къса тъмна коса и същите златисти очи като на гиганта.

— Те идват — обявява тя.

Лисугерът започва да кълне.

— Сложете я по гръб.

Гигантът приближава. В мен отново нахлува мрак.

— Моля ви, недейте…

Вече е твърде късно. Мракът ме превзема.

Аз съм момичето, което върви тежко нагоре по хълма. Ботушите ми жвакат в калта и гърбът ми пари от тежестта на буцата каменна сол, която нося. В мига, когато вече си мисля, че не мога да направя и една крачка повече, нещо ме издига над земята. Буцата сол пада от раменете ми и аз виждам как се разбива на парчета върху пътя.