Ли Бардуго - Шест врани

— А сега? — успя да изсъска тя през заливащия я гняв.

— Сега свободата на Хелвар може и да струва нещо.

— Ка…

Той вдигна ръка да я прекъсне.

— Да струва нещо за мен.

Нина притисна пръсти към слепоочията си.

— Дори ако успееш да го измъкнеш, Матиас никога няма да ти помогне.

— Не се знае. Въпрос на давление.

— Ти не го познаваш.

— Така ли? Той е човек като всеки друг, тласкат го алчност, горделивост и болка. Ти би трябвало да разбираш това най-добре.

— Него го тласка единствено честта. А честта не можеш нито да я подкупиш, нито да я заплашиш.

— Може и да е било вярно преди, Нина, но последната година е била тежка за него. Хелвар се е променил много.

— Виждал си го? — зелените й очи се разшириха жадно.

„Ето — помисли си Каз, — Кацата още не ти е отнела напълно надеждата.“

— Да.

Нина си пое дъх дълбоко и треперливо.

— Той ще иска да си отмъсти, Каз.

— Да, ще иска това, но ще има нужда от друго — отговори той. — Аз знам разликата между двете и това е давлението, което ми трябва.

Бунтуващият се стомах на Нина нямаше нищо общо с клатушкането на гребната лодка. Опита се да диша дълбоко, да задържи погледа си върху светлинките на кетердамското пристанище, което изчезваше зад тях, да се съсредоточи върху равномерния плисък на греблата. До нея Каз нагласи маската и наметалото си, а Музен гребеше бързо и енергично, скъсявайки разстоянието до Теренйел, един от малките външни острови на Керч, все по-близо до Адската порта и Матиас.

Мъглата висеше ниско над водата, влажна и завихрена. Пропита бе с миризмата на катран и машини от корабостроителниците на Имперюм, както и с нещо друго — сладката воня на горящи трупове откъм Баржата на Жетваря, където Кетердам решаваше проблема си с онези мъртъвци, които не можеха да си позволят място в гробищата. „Отвратително“ — помисли си Нина и придърпа наметалото си. Не разбираше защо някой би пожелал доброволно да живее в този град.

Музен гребеше и си тананикаше доволно. Нина го познаваше бегло, знаеше, че е негодяй и бияч също като злополучния Болиджър. Самата тя се опитваше да стои далече от Ребрата и Вранския клуб. Каз я подиграваше, че била снобка, но Нина пет пари не даваше какво мисли Каз Брекер за вкусовете й. Загледа се отново в широките плещи на Музен. Зачуди се защо го е взел Каз тази нощ — само за да гребе или защото очаква неприятности.

„Естествено, че ще има неприятности.“ Щяха да проникнат в строго охраняван затвор, не отиваха на парти. „Тогава защо сме облечени като за парти?“

Срещата им бе на Пето пристанище в полунощ и щом Нина се качи в малката гребна лодка, Каз й връчи синьо копринено наметало и воал в същия цвят — облеклото на Изгубената невяста, любим костюм на онези, които идваха да търсят наслади в Кацата. Самият той беше наметнал възшироко оранжево наметало, а на челото му бе вдигната маската на Лудия. Музен беше нагизден досущ като него. Трябваше им само сцена и можеха да изиграят някоя от мрачните и жестоки пиески на Комедия Брута, които жителите и гостите на Керч намираха за толкова забавни.

Каз я ръгна с лакът.

— Спусни си воала — каза той и нагласи маската на своето лице.

Дългият му нос и изпъкналите очи изглеждаха двойно по-чудовищни в гъстата мъгла.

Нина тъкмо отваряше уста да попита защо са им костюмите, когато си даде сметка, че не са сами. През сивкавите валма на мъглата различи още лодки, пълни с герои от Комедия Брута — Лудия, Невестата, Господин Ален, Кралица Скарабей. Защо всички тези хора отиваха към Адската порта?

Каз така и не й обясни какъв е планът, а когато тя настоя, се ядоса и й рече да се качва на лодката. Типично в негов стил. Явно беше наясно, че няма нужда да й казва каквото и да било, защото Нина вече е изгубила връзка със здравия си разум, превъзбудена от мисълта, че ще измъкнат Матиас от затвора. Близо година Нина се опитваше да го уговори за това. И ето че сега Каз най-после се бе съгласил, даже сам го беше предложил, при това беше готов да даде на Матиас много повече от свободата му. Но и цената щеше да е много по-висока от очакваното.

Наближиха каменистия бряг на Теренйел. Само по някоя светлинка се виждаше тук и там. Останалото беше мрак и бурен прибой.

— Не можа ли просто да подкупиш директора на затвора? — прошепна тя на Каз.

— Предпочитам да не знае, че има нещо, което аз искам.

Корпусът на лодката изстърга в пясък и двама мъже притичаха отнякъде да я изтеглят на брега. Другите лодки приставаха в същото заливче и други сумтящи и псуващи мъже ги изтегляха на сушата. Нина не виждаше ясно лицата им през воала, но различи татуировките по ръцете им — дива котка, увита като корона. Символът на Лъвските грошове.