Ли Бардуго - Шест врани

Тъмен мъжки силует се очерта във входа на уличката.

— По каква работа? — попита го Каз.

Мъжът се хвърли към него. Каз замахна ниско с бастуна си. Очакваше да подкоси мъжа, но бастунът разсече въздуха. Каз залитна, загубил равновесие от силата на собствения си замах.

А после, незнайно как, мъжът се изстъпи току пред него и го фрасна с юмрук в челюстта. Каз тръсна глава да разкара звездите. Завъртя се и пак замахна. Но мъжът отново не беше там, където би трябвало да бъде. Тежката глава на бастуна разсече празния въздух и удари стената.

Каз усети как някой вдясно от него изтръгва бастуна от ръцете му. Нима имаше и втори нападател?

А после някаква фигура излезе от стената. Каз напразно търсеше обяснение на видяното, а пред очите му петното гъста мъгла се уплътни в плащ, ботуши и бледо лице.

„Призраци“, помисли си Каз. Детски страх, но съвсем реален в момента. Явно Йорди най-после е дошъл да потърси отмъщение. „Време е да платиш дълговете си, Каз. Никога не получаваш нещо срещу нищо.“

Тази мисъл се стрелна през главата му, понесена от вълна на унизителна паника, а после призракът го връхлетя и Каз усети убождане във врата си. „Призрак със спринцовка?“

„Глупак“, помисли си той. След това потъна в мрак.

Събуди го силна миризма на амоняк. Каз отметна глава назад и рязко дойде на себе си.

Старецът пред него беше облечен като университетски лекар. Държеше шишенце с ароматни соли и махаше с ръка под носа му. Вонята беше непоносима.

— Разкарай се! — изгъгна Каз.

Лекарят го изгледа безучастно и прибра шишенцето със солите. Каз раздвижи пръсти, но повече от това не можа да направи. Беше вързан на стол с ръце зад гърба. С каквото и да го бяха инжектирали, направо му бяха разказали играта.

Лекарят се дръпна, а Каз примигна няколко пъти с надежда да прочисти главата си и да открие някакъв смисъл в абсурдно луксозната обстановка. Би било очаквано да се събуди в бърлогата на Черните шипове или в коптора на друга конкурентна банда. Но това тук не беше евтиният кич на Кацата. Обстановка като тази се постигаше само с истински пари — махагонова ламперия с изящна дърворезба на разпенени вълни и летящи риби, натежали от книги рафтове, прозорци с оловно стъкло, а можеше да се закълне, че онова там на стената е истински ДеКапел. От онези скучни маслени портрети на дама с разтворена книга в скута и агънце в краката. Мъжът, който го наблюдаваше иззад голямото писалище, имаше вид на истински заможен търговец. Но ако това беше неговата къща, защо на вратата пазеха въоръжени членове на градската стража?

„Мамка му — помисли си Каз, — арестуван ли съм?“ Ако е така, значи този търговец го чака изненада. Благодарение на Иней Каз разполагаше с информация за всички съдии, пристави и съветници в Керч. Щеше да излезе от килията преди съмване. Само дето не беше в килия, а окован към стол незнайно къде, така че какво се случваше, по дяволите?

Мъжът беше на четирийсет и няколко, с изпито, но красиво лице и коса, която решително се оттегляше назад. Той срещна погледа на Каз, изкашля се и събра върховете на пръстите си.

— Господин Брекер, дано не се чувствате твърде зле.

— Кажи на тоя старчок да ми се махне от главата. Добре съм.

Търговецът кимна на лекаря.

— Свободен сте. Изпратете ми сметката си, моля. Ще ви бъда благодарен, разбира се, ако проявите дискретност.

Лекарят грабна чантата си и излезе. Търговецът стана и взе купчина документи от бюрото. Облечен беше с отлично ушити фрак и жилетка, запазената марка на всички търговци в Керч, тъмни, от най-високо качество и съзнателно сдържани. Само че джобният часовник и иглата на вратовръзката говореха сами за себе си — верижката на часовника беше от масивни брънки, оформени като лаврови листа, а иглата бе увенчана с голям и съвършен рубин.

„Ще изтръгна тоя тлъст рубин от обкова му, а иглата ще забия в търговския ти врат като награда, задето си ме вързал така“ — помисли си Каз. Но на глас каза само:

— Ван Ек.

Мъжът кимна. Леко кимване, разбира се, а не поклон. Търговците не се кланяха на пройдохи от Кацата.

— Познавате ме, значи?

Каз знаеше символите и скъпоценните камъни на всички търговски домове в Керч. Гербът на Ван Ек беше червено лаврово дърво. Не беше нужно да си професор, за да стигнеш до правилния извод.

— Знам кой си — каза той. — Един от войнстващите търговци, които открай време се опитват да разчистят Кацата.

Ван Ек кимна отново.