Ли Бардуго - Шест врани

— Изплюй камъчето, Привидение.

Гласът й долетя от мрака:

— Не изпрати никого на Бурщраат.

— Че защо да пращам?

— Ако Гийлс не стигне там навреме…

— Никой няма да пали номер деветнайсет.

— Но аз чух сирената…

— Щастлива случайност. Черпя вдъхновение, от където дойде.

— Значи наистина си блъфирал. Нищо не е заплашвало момичето.

Каз сви рамене, защото не искаше да й отговаря. Иней постоянно се опитваше да изцеди някаква почтеност от него.

— Когато всички са убедени, че си чудовище — каза накрая все пак, — няма нужда да си губиш времето с чудовищни постъпки. Поне не всеки път.

— Защо изобщо си се съгласил на срещата, щом си знаел, че е капан?

Тя беше някъде вдясно от него, вървеше, без да вдига никакъв шум. Другите членове на бандата казваха, че се движи като котка, но Каз подозираше, че котките с радост биха вземали уроци от нея.

— Аз бих нарекъл тази нощ успешна — каза той. — А ти?

— Едва не загина. Йеспер също.

— Гийлс изпразни кесията на Черните шипове за безполезни подкупи. Разкрихме предател в редиците си, върнахме си контрола над Пето пристанище, а аз нямам и драскотина по себе си. Нощта беше добра.

— Откога знаеш за Големия Болиджър?

— От седмици. Ще трябва да му намерим заместник в клуба. Което ме подсеща — искам да уволниш Рояке.

— Защо? Той е най-доброто ни крупие.

— Всеки глупак може да раздава карти. Рояке е една идея твърде добър. Краде.

— Той е добро крупие и има семейство, което разчита на него. Можеш да го предупредиш, да му отрежеш пръст.

— Тогава няма да раздава толкова добре картите, не мислиш ли?

Когато хванеха крупие да краде, управителят на игралната зала обикновено отрязваше едно от кутретата му. Поредното нелепо наказание, превърнало се незнайно как в традиция сред бандите. Липсващото кутре принуждаваше крадеца да промени начина, по който раздава картите, и служеше като предупреждение за бъдещите му работодатели. Но в същото време се отразяваше зле на работата му — вместо да наблюдава играчите, нещастникът внимаваше да не изпусне тестето.

Каз не виждаше лицето на Иней в мрака, но ясно долавяше неодобрението й.

— Алчността е богът, комуто се кланяш ти, Каз.

Той едва не се разсмя.

— Не, Иней. Алчността се кланя на мен. Тя е мой слуга и мое средство за давление.

— На кой бог служиш тогава?

— На всеки, който ми носи късмет.

— Не мисля, че боговете работят така.

— Аз пък не мисля, че давам и пет пари.

Тя изпръхтя с раздразнение. Въпреки всички изпитания Иней все още вярваше, че се ползва с благоволението на своите сулийски светци. Каз го знаеше и обичаше да я дразни на тази тема. Жалко, че не можеше да види лицето й в момента. Онази бръчица между черните й вежди винаги му оправяше настроението.

— Откъде знаеше, че ще стигна навреме до Ван Даал? — попита тя.

— Винаги го правиш.

— Трябваше да ме предупредиш предварително.

— Реших, че твоите светци ще харесат предизвикателството.

Тя мълча известно време, после Каз я чу някъде иззад себе си:

— Хората се подиграват с боговете, докато те не им потрябват, Каз.

Не я видя да си тръгва, но усети отсъствието й.

Поклати глава с раздразнение. Имаше й доверие, но никога не би го признал на глас. Пред себе си трябваше да признае обаче, че се е научил да разчита на нея. Решението му да изкупи дълга й към Менажерията беше по-скоро инстинктивно, решение, изпразнило опасно кесията на Утайките. Наложило се бе дълго да убеждава Пер Хаскел, но вече всички знаеха, че Иней е една от най-добрите му инвестиции. Умението й да остава невидима я превръщаше в първокласен крадец на тайни, най-добрия в Кацата. От друга страна, способността й да изчезва от погледа буквално го изправяше на нокти. Тя дори миризма нямаше. Всички хора миришеха и миризмите им разказваха истории — едва доловимият дъх на белина по ръцете на жена или миризмата на дим от дърва за огрев в косата й; влажната вълна на нечий костюм или беглият мирис на барут, задържал се по маншетите на ризата. А Иней не миришеше на нищо. Овладяла бе изчезването до съвършенство. Беше ценен актив. Така че защо просто не си вършеше работата и не му спестеше нравоученията си?

Каз изведнъж усети, че отново не е сам. Спря и се заслуша. Свърнал бе в тясна уличка с разкалян канал в средата. Тук нямаше улично осветление, почти нямаше и пешеходци, само луната и малките вързани лодки, които се полюшваха в канала. Свалил бе гарда си, допуснал бе мислите му да го разсеят.