Ли Бардуго - Шест врани

Йеспер се изстъпи на пътя му.

— Трябваше да ми кажеш за Големия Болиджър — прошепна ожесточено той.

— Не ми казвай как да си гледам работата, Йес.

— Мислиш, че и аз съм подкупен, така ли?

— Ако мислех така, сега щеше да си държиш червата в шепи насред двора на Борсата като Големия Бол, така че си затваряй устата.

Йеспер поклати глава и отпусна ръце върху дръжките на револверите, които си беше прибрал от Дирикс. Избиеха ли му нервите, обичаше да сложи ръка на оръжие като дете, което търси утеха в любимата кукла.

Каз лесно би могъл да се разбере с него. Достатъчно би било да му каже, че не се съмнява в лоялността му, иначе не би го избрал за единствения си истински секундант в свада, която е можела да свърши катастрофално. Вместо това каза:

— Изчезвай, Йеспер. Във Вранския клуб те чака нелош кредит. Играй до сутринта или докато късметът ти изневери, което се случи по-напред.

Йеспер се навъси, но не успя да скрие алчното пламъче в очите си.

— Още един подкуп, а?

— Аз съм човек на навика.

— За твой късмет и аз съм такъв. — Поколеба се, преди да добави: — Не искаш ли да дойдем с теб? Момчетата на Гийлс ще са в лошо настроение.

— Нека ми дойдат — рече Каз и тръгна по Намщраат, без да каже друго.

Ако не си в състояние да се разхождаш сам по улиците на Кетердам след залез-слънце, по-добре си окачи табелка с надпис „смотльо“ и чакай някой да те набие.

Усещаше погледите на Утайките дори след като тръгна по моста. Не беше нужно да чува шепота им, за да знае какво си говорят. Искаха да седне с тях в клуба, да вдигнат наздравица и да им обясни как е разбрал, че Големия Болиджър се е спазарил с Черните шипове, да им опише физиономията на Гийлс, когато е избил пистолета от ръката му. Но никога нямаше да получат тази информация от Каз и ако това не им харесваше, можеха да си намерят друга банда.

Каквото и да си мислеха за него обаче, тази нощ щяха да вървят с високо вдигнати глави. И това беше основната причина да останат с него, да му бъдат верни, доколкото им е по силите. Каз бе станал официално член на Утайките едва дванайсетгодишен, по време, когато бандата беше истинско посмешище, улични хлапета и изпаднали просяци, които въртяха дребни измами и припечелваха по нещичко от „тука има, тука нема“, а щабквартира им беше една порутена къща в най-лошата част на Кацата. Но Каз нямаше нужда от велика банда, а просто от банда, която да направи велика… Банда, която да има нужда от него.

Сега Утайките имаха своя собствена територия, своя игрална зала, а порутената къща се беше превърнала в Ребрата, сухо и топло място, където да получиш добра храна или да се окопаеш, ако си ранен. Сега Утайките внушаваха страх. Каз им беше осигурил това. Не им дължеше празни любезности в добавка.

Пък и Йеспер щеше да се успокои. Няколко чашки и малко късмет с картите щяха неизбежно да възкресят доброто настроение на стрелеца. Държеше на сръдни толкова, колкото държеше и на пиене, а и умееше да обрисува победите на Каз така, сякаш принадлежат на цялата банда.

Каз продължи покрай един от по-малките канали, който минаваше недалече от Пето пристанище, и изведнъж си даде сметка, че се чувства… светци, чувстваше се почти обнадежден. Май трябваше да отиде на лекар. Черните шипове му дишаха във врата от седмици, а сега той най-после ги беше принудил да изиграят коза си. Пък и кракът не го тормозеше чак толкова, въпреки лошото време. Болката беше негов постоянен спътник, но тази нощ бе утихнала до тъпо пулсиране. И все пак упорито го глождеше мисълта, че преговорите са били един вид изпитание, на което го е подложил Пер Хаскел. Хаскел беше напълно способен да убеди сам себе си, че той е геният, осигурил просперитет на Утайките, особено ако някой му нашепваше ласкателства в ухото. Тази представа не беше от приятните, но за Пер Хаскел Каз щеше да се тревожи утре. Сега оставаше да провери дали всичко тече по график в пристанището, а после да поеме към Ребрата и най-сетне да поспи.

Знаеше, че Иней го следва. Следваше го още от Борсата. Не я извика. Сама щеше да прецени кога да се покаже. Каз ценеше високо тишината. Всъщност с радост би запушил устата на повечето хора. Но поискаше ли, Иней знаеше как да направи мълчанието си осезаемо. Толкова осезаемо, че да ти опъне нервите.

Каз издържа чак до железния парапет на моста Зентц, накичен с парченца въже, стегнати в сложни възли, моряшки молитви за спокойно плаване. Суеверни глупаци! Накрая Каз се предаде и каза: