Н. Джемисин - Засенчено слънце

- Това са значи вашите военни предводители? - обади се друг от неговите хора.

- По-скоро нещо като племенни водачи.

- Твоите хора не се усмихват достатъчно - отбеляза Езак. -От тия каменни лица не мога да разбера за какво мислят. Някои изглеждат пълни с желание да те убият.

Ванахомен се усмихна.

- Ами сигурно.

- Имат разум в главата значи.

Ванахомен пропусна покрай ушите си тази забележка и вдигна високо юмрук - знак за колоната да спре. Заместниците му мигом повториха жеста, а след тях и военните предводители и техните помощници. Миг по-късно цялата хилядна маса се закова на място като един. Доволен от тази ярка демонстрация на дисциплина - щеше да се хареса на мъжете от военната каста - Ванахомен скочи на земята и тръгна напред.

Помнеше много лица от времената като избран наследник на своя баща, макар да свързваше само няколко от тях с определено име. Останалите, доколкото можеше да прецени, бяха дребни или обеднели благородници, заможни търговци и дори шепа известни майстори на занаятите и изкуствата. Видът на тази пъстра хорска смесица го зарадва и уплаши едновременно - всеки един от тях бе допринесъл с нещо за армията, но какво означаваше тяхното присъствие на това място в действителност? Колцина шпионираха за Кисуа или още по-лошо - за други страни, които следяха отблизо делата на най-могъщото някога кралство? Притесни го и мисълта, че тегобите на живота под чужда окупация са станали много по-непоносими, отколкото си бе мислил. Единствено огромни страдания и справедлив гняв са в състояние да отклонят толкова много народ от повелите на Хананджа.

„Но това е благослов за мен. Напред, народе - следвай ме и аз ще намеря отдушник за твоя гняв.“

- Привет! - проговори Ванахомен. Свали с едно движение тюрбана и булото си, за да бъде веднага възнаграден от множество разпознали го погледи. Той винаги бе приличал много на баща си, ако забравим високия ръст и по-тъмната кожа, наследени от линията на шуна в неговата кръв. Баща му бе син на танцьорка, поради което имаше бледата кожа на по-низша каста и Ванахомен винаги се бе радвал на това малко преимущество спрямо него.

- Принце - заговори един от посрещачите, възрастен мъж, който мигом падна на колене в манофлексия. Повечето останали последваха неговия пример, макар и не всички, както не пропусна да забележи Ванахомен. Той се усмихна поотделно на всекиго от останалите прави. На лицата на едни видя изписано предизвикателно непокорство, а на другите - открита неприязън.

- Приятели - заговори Ванахомен директно на тези мъже - не е нужно да ме наричате Принц, още не. Не преди да съм седнал пред Ореола и да съм получил благослова на Богинята.

Дотогава оставам просто Ванахомен, ваш сънародник, с когото споделяте общата мечта за една свободна Гуджааре. - А за коленичилите добави: - Изправете се, моля.

Докато се надигаха, последва сподавен ропот и неясно мърморене, а накрая един мъж, когато Ванахомен не бе виждал никога, излезе напред и заговори:

- Аз съм Дети-ара, шуна от рода на Мун-ара. Бъди добре дошъл, При… господарю Ванахомен. Бъди така любезен да влезеш с нас в шатрата - имаме да си кажем много неща.

Ванахомен кимна и се извърна към Езак.

- Нека хората вдигнат лагера - каза му той на хакти. - Избери подходящо място. Разположението на тази долина никак не ми се нрави. - А също и присъствието на хора, които не му вдъхваха доверие.

Езак смръщи вежди.

- Вън от нея шатрите и огньовете ни ще се виждат отдалеч. Ако искаш да запазим в тайна присъствието на войската…

- Това вече няма значение. - Ванахомен обиколи с поглед долината. Толкова хиляди народ, готов да се бие за него. Той не можа да сдържи доволната си усмивка и повтори на гуджаарейски, та да го разберат всички. - За Кисуа няма вече надежда да ни попречи - дори да знаят с точност къде се намираме.

- А-ха - възкликна Езак, който бе смръщил вежди, докато разгадаваше гуджаарейската реч, а сега придоби доволен вид. - Добре тогава. - Изправи се на стремената и даде знак за връщане. Колоната направи кръгом и пое по обратния път. Минали бяха покрай удобен наглед хълм, точно преди влизането в Сабест - Ванахомен реши, че Езак е набелязал него.

Четирима воини от първата редица не изпълниха командата, а скочиха от седлата, за да застанат като охрана зад гърба на Ванахомен. Единият беше от Юсир-Банбара, а вторият - Ка-рис, което не учуди Принца, но останалите двама представляваха други племена, а това си бе истинска изненада. Той ги изгледа смаяно, после се обърна към Езак, който го наблюдаваше. Той сви присмехулно очи, завъртя коня си и тръгна.