Стефани Гарбър - Каравал

Отдръпна се, преди да е посегнал към нея.

Джулиан сви устни. Болеше го, но той прикри болката си — вдигна ръка и се почеса по брадичката. Като никога беше гладко избръснат и изглеждаше по-млад, освен…

Скарлет застина.

Досега не беше обърнала внимание, че оставеният от баща й белег още е на мястото си — тънка назъбена линия от челюстта до ъгъла на окото. Явно бе приела, че щом Джулиан може да се върне от смъртта, и от раната не би останал белег, сякаш онази ужасна нощ изобщо не се е случвала.

Джулиан улови погледа й и отговори на незададения въпрос:

— Не мога да умра по време на играта, но всички наранявания, които получа, са съвсем истински.

— Не знаех — промълви Скарлет.

Притеснявала се бе от срещата им, защото се страхуваше, че за него играта не е била и наполовина толкова истинска, колкото за нея. Но Тела сигурно е била права, когато каза, че винаги има и по нещо истинско в измамите на Каравала.

— Много съжалявам, че баща ми ти стори това.

— Знаех какви рискове поемам — отговори Джулиан. — Недей да съжаляваш, освен ако това не е причината да страниш от мен.

Скарлет спря отново поглед на белега му. Винаги бе смятала Джулиан за красив мъж, но този съвсем истински белег го правеше неустоим. Той й напомняше за смелостта и себеотрицанието му, и за непознатите чувства, които й беше вдъхнал. Може и да не беше същият мъж, за когото го бе смятала по време на играта, но вече не го чувстваше като непознат. И беше направил всичко това, за да помогне на брат си. Как би могла точно тя да му се сърди?

— За друго не знам, но този белег е най-красивото нещо, което съм виждала.

Очите на Джулиан се разшириха.

— Значи ли това, че ще ми простиш?

Скарлет се колебаеше. Това беше шансът й да си тръгне. Тела беше казала, че ако го иска и след празненството, двете ще си тръгнат и ще забравят за Каравала. Можеха да започнат нов живот на друг остров, а защо не и на някой от континентите. Преди Скарлет се страхуваше, че не би могла да се грижи сама за себе си, но сега това предизвикателство я изпълваше с вълнение. Двете с Тела бяха свободни да правят каквото поискат.

Но не можеше да отрече, че все още иска и Джулиан. Спомни си всички причини да се влюби в него. Не беше само заради хубавото му лице или защото от усмивката му стомахът й се свиваше. Беше заради саможертвите му и заради това, че не й бе позволил да се откаже от мечтите си. Може би не го познаваше толкова добре, колкото й се искаше, но беше сигурна, че още е влюбена в него. Би могла да си тръгне, да, но достатъчно дълго бе живяла в страх от рисковете, които придружаваха най-съкровените й желания.

Вместо да отговори с думи на въпроса му, тя вдигна ръка и бавно доближи пръстите си до бузата му. Допирът прати тръпки по ръката й, които бързо обхванаха цялото й тяло. Скарлет проследи нежно белега от челюстта до ъгъла на окото му и прошепна:

— Прощавам ти.

Джулиан стисна очи за миг и бръсна кранчетата на пръстите й с дългите си мигли.

— Този път наистина обещавам повече никога да не те лъжа.

— Но нямате ли правила да не се забърквате с външни хора? — попита Скарлет.

— Пет пари не давам за правилата. — Джулиан се приведе към нея, плъзна пръст по ключицата й, а с другата си ръка обхвана тила й.

Сърцето й препусна при това обещание за близост, от допира на ръцете му и от спомена за една целувка, така съвършена и толкова безразсъдна.

Така и не разбра кой пръв целуна другия. Устните им уж едва се докосваха, а в следващия миг меката му уста затисна нейната. На вкус беше като мига преди нощта да роди утрото. Беше краят на едно нещо и началото на друго, всичко в едно.

Джулиан я целуна сякаш никога преди не е докосвал устните й. Подпечата току-що даденото обещание, като я притисна към гърдите си и зарови пръсти в панделките на роклята й.

Скарлет вдигна ръце и ги плъзна по копринената му коса. В някои отношения той все още й се струваше точно толкова тайнствен и непознаваем като при първата им среща, ала в този момент въпросите й нямаха значение. Имаше чувството, че историята й би могла да свърши тук, сред целувки, трескави ръце и разноцветни панделки.

Докато звездите се накланяха по-близо до земята с надежда да видят целувка, вълшебна като Каравала, Донатела затанцува под балдахина от любопитни дървета. Искаше й се и тя да си има някого, когото да целува.

Въртеше се от партньор към партньор, пантофките й почти не докосваха земята, сякаш шампанското, което беше изпила по-рано вечерта, съдържаше парченца от звезди, които я носеха на педя от тревата. На сутринта сигурно щеше да съжалява, че е изпила толкова много, ала в момента чувството, че лети, й носеше искрена наслада. А и след всичко преживяно имаше нужда от една нощ на щастлива забрава.