Стефани Гарбър - Каравал

Айко кимна в знак на съгласие.

— А! — възкликна Тела.

Скарлет проследи погледа на сестра си и видя Данте, който тъкмо се бе появил на празненството. Пак беше облечен в черно, но едната му ръка не липсваше, всъщност прегръщаше по едно хубаво момиче с всяка.

— Данте, толкова се радвам да те видя! Търсех те, а мисля, че същото важи и за Айко. — Тела затича към Данте. Айко я последва мълчаливо и Скарлет остана сама.

Вдиша дълбоко да успокои нервите си, но сърцето й ускоряваше ритъма си с всяка крачка. Роса от тревата намокри тънките й златни пантофки. Джулиан още не беше погледнал към нея и тя се боеше какво ще прочете в очите му, когато това стане. Дали щеше да се усмихне? Усмивката му любезна ли ще е, или истинска? Или ще се обърне отново към Анжелик, давайки ясно да се разбере, че онова, което бяха споделили, е без значение за него?

Скарлет спря на няколко крачки разстояние, неспособна да продължи. Чу басовия му глас и думите, които тъкмо казваше на брюнетката с лъскавата коса:

— Мисля, че точно натам ще се отправим сега.

— И смяташ пак да откраднеш цялото шоу за себе си? — попита Анжелик.

Хищническа усмивка.

Анжелик облиза устни.

Скарлет би дала мило и драго да се стопи в мрака, да изчезне като умираща звезда.

И точно тогава той я видя.

Без да каже нищо, Джулиан тръгна към нея. Листата над Скарлет трепнаха и зарониха зелени и златни парченца. Неговата походка се промени — от самоуверена в своята противоположност.

Нейният Джулиан. Макар че как би могъл да е неин, щом не знаеше нищо истинско за него?

— Здравей — каза тя, но толкова тихо, че думата прозвуча като шепот. Двамата стояха неподвижно под неподвижни дървета, застинали като сърцето й. — И твоето име ли е друго? — попита накрая тя. — Като на Каспар?

— Не, за щастие не се казвам Каспар.

Когато Скарлет не се усмихна, той добави:

— Ако всички използваме различни имена, ще настане истински хаос. Затова го прави само актьорът, който играе Легендата.

— И ти наистина се казваш Джулиан?

— Джулиан Бернардо Мареро Сантос. — Устните му се извиха леко, само в краищата. Не беше хищническата усмивка, която Скарлет познаваше. Още едно напомняне, че това не е мъжът, с когото бе прекарала седмица от живота си. Оттенъци на наситенорубинената любов, която бе чувствала по време на Каравала, се смесиха с нюанси на индигова болка и потопиха света във виолетово.

— Имам чувството, че изобщо не те познавам — избълва тя.

— Ох… от това заболя, Скарлет. — Уж трябваше да е шега, но прозвуча сериозно. Ала друго прикова вниманието й — беше я нарекъл „Скарлет“, а не „Карлита“. Онова с прякора сигурно също е било част от играта и не би трябвало да означава нищо, ала отново й напомни кой е той в действителност и кой не е.

— Не мога да го направя — каза тя и му обърна гръб.

— Скарлет, почакай. — Джулиан я хвана за ръката и я завъртя към себе си. Отдалече сигурно приличаха на една от многото танцуващи двойки, стига да не виждаш объркването по неговото лице и болката по нейното.

— Защо ме наричаш Скарлет? — попита тя.

— Нали така се казваш?

— Да, но преди никога не си ми казвал така.

— И друго не съм правил. — Мускулче трепна на челюстта му. — Когато играта свърши, ние си тръгваме и зарязваме всичко. Не съм свикнал да говоря с участници, след като играта е приключила.

— Защо не си тръгнеш тогава? — попита Скарлет.

— Не, благодаря. Ако исках да си тръгна, изобщо нямаше да идвам — процеди през зъби той. — Но ми се ще да не ме гледаш, все едно съм някой непознат.

— Но ти си точно такъв — каза Скарлет.

Джулиан примижа.

— Нима можеш да го отречеш? — продължи тя. — Ти знаеш толкова много за мен, а аз не знам нищо за теб.

Лицето му се изопна от болка и обида.

— Знам, че така ти изглежда, но не всичко, което съм ти казвал, е лъжа.

— Лъгал си ме за повечето неща. Ти…

Джулиан сложи пръст на устните й.

— Остави ме да довърша. Не всичко беше измама. Образът ни по време на Каравала винаги се влияе от истинската ни личност. Данте и сега е убеден, че е най-хубавият на света. Айко е непредсказуема, но обича да помага. Сигурно си мислиш, че не ме познаваш, но не е така. Онова, което ти казах — че семейството ми има стабилни връзки и обича игрите, — е вярно. — Джулиан махна с ръка да обхване хората наоколо си.

— Това е моето семейство, откакто се помня.

Смесица от гордост и някаква друга емоция, която Скарлет не успя да определи, изопна чертите му. И тя внезапно си даде сметка, че е чувала едно от имената му в разказите на баба си — Сантос.