Йън Ървайн - Геомант

Тя си закопча палтото, сложи си наметка и бавно заслиза към Тикси, разсъждавайки над думите на Ги-Хад.

Скрутаторът на Ейнунар, провинцията, в чиито граници влизаше и тази земя, бе мъглява фигура, глава на всички шпиони и агенти, съветник на губернатора и, ако се вярваше на слуховете, същинската фигура на властта. Той бе един от дузината, влизащи в Съвета на скрутаторите, за която организация се говореше, че управлява съдбата на източния свят. Никой не знаеше как се е появил въпросният Съвет и дали съществуваше по-висша от него инстанция. Това бе всичко, известно на Тиан. Дори и то бе прекалено. Никой не искаше да привлече вниманието на скрутатора. Тя потръпна и ускори ход.

Фабриката, където работеше Тиан, се намираше в район на име Глининар, разположен в източната част на Великите планини. Тази верига недостъпни върхове започваше от Ха-Дроу на заснежения юг, обгръщаше Мириладел и Фараладел, за да разпръсне ледниците си във всички посоки на света, а след това можеше да бъде открита на върха на полуостров Ейнунар, поръбен с фиорди. На север се простираше също толкова голяма планинска верига — тя следваше източната част на лауралинския континент, за да достигне тайнствения и заможен Крандор в субтропика.

Мисълта за топлината накара Тиан да въздъхне. Обгръщаше я бедна, гориста местност, сред която преживяваха единствено дървета. От пролет до есен валеше непрекъснат дъждец — но това не значеше монотонност, понякога дъждът се озлобяваше. Нощем прихлупваха студени мъгли, а редките топли дни бързо изчезваха сред ниските облаци, дотресли се откъм морето. Между есен и пролет всичко замръзваше: седмица подир седмица ледни вихри, сняг и градушка.

По пътя тя срещна доста хора, защото Тикси бе най-близкото до фабриката населено място. Макар че Тиан познаваше повечето от тях, не се спря да разговаря. Пък и никой нямаше време за приказки. В най-добрия случай — дружелюбен поздрав, в най-лошия — остро кимване. Тукашната земя раждаше мрачни люде, а войната ги беше свъсила още повече.

Тиан беше срамежлива и се чувстваше смутена сред хората. Беше ѝ трудно да намира приятели, защото неизменно се затрудняваше да подбере репликите си. Чувстваше, че хората имат особено мнение за нея — не заради личните ѝ отлики, а заради липсата на баща и произхода от размножителната палата. Цялата пропагандна машина на войната не можеше да изчисти това петно, поне не и от съзнанието ѝ. Тиан се чувстваше сама.

Започна да вали. След около час Тиан седна да почине — ако не го стореше, щеше да измръзне до кости. Тя се загледа в настръхналите борове, покрити с мъх и лишеи. Дърветата приличаха на знамена. Притежаваха определена сурова красота. Тиан взе късче напукан гранит и го натроши между пръстите си, наронвайки остатъците му върху снощния сняг. По-добре да тръгва. Нямаше смисъл да отлага.

Трябваше да измине още час, преди Тикси да започне да изниква от сивотата — сбор високи, но тесни постройки, покрити с жълти керемиди. Рамките на вратите и прозорците се отличаваха със захабен син цвят. В Тикси всички се стараеха да приличат едни на други. С двадесетте си хиляди обитатели той бе най-големият град в радиус от сто левги.

Дори от това място се виждаше размножителната палата. Официално бе назовавана Дворец на майката, само че никой не я наричаше така. През последните тридесет години по крайбрежието бяха наизникнали и други подобни учреждения. Жълтите ѝ каменни стени остро се отличаваха от сивотата на околните сгради. Тя трябваше да символизира отплатата за добре свършена работа, за най-важната работа. Ала за Тиан, живяла тук до шестата си година, въпросното място бе придобило съвсем различно значение. То въплъщаваше свят, който се опитваше да заличи правата ѝ.

Отвъд и под Тикси блясваше стоманата на океана. Айсберг се бе отпуснал сред вълните, за да разстеле снежно плато. След него личаха други — чак до хоризонта. Тази година имаше повече лед от обичайното.

На портите възникна суматоха, защото Тиан не носеше пропуска си от фабриката. Стражите я пуснаха след дълъг спор. Това щеше да бъде отбелязано в досието ѝ. Отново.

Озовала се зад градските стени, Тиан започна да се вглежда в лицата на минувачите. Диреше едно определено лице: бащиното. Без да знае как изглежда или да разполага с името му, тя беше убедена, че ще го познае веднага.

На пазара някаква възрастна матрона ѝ изсъска:

— Върви си вкъщи и изпълни дълга си!

Други хвърляха остри погледи към тънкия ѝ кръст и пръстите без украшения. Тиан се изчерви и се постара да не им обръща внимание. Тя беше готова да изпълни дълга, просто не точно сега. Достигна входа на размножителната палата, кимна на пазача. Вътрешността на сградата бе луксозна до декадентство. Украсените тавани блестяха с десетки цветове. Стените бяха покрити с великолепни тапети, допълнени с картини и драперии. Мебелите бяха разкошни. Върху една маса лежеше забравен поднос с пасти, вероятно обречени да бъдат изхвърлени. Тиан преглътна.