Йън Ървайн - Геомант

— Надали има начин да победим лиринксите, Джо?

— Не бих казал. Те са прекалено големи, прекалено умни и прекалено яки. Чух, че Туркад паднал.

И Тиан беше чула това, а също и че имало милион бежанци. Туркад бе древен, прословут град на остров Мелдорин, властвал над половината познат свят в продължение на хилядолетия. Тикси се намираше почти на другия край на света, ала Тиан бе обширно запозната с величието на Туркад, почерпила знания от Историите. Щом подобно място бе превзето, за каква надежда можеше да се говори?

Джоейн откачи длето от колана, внимателно го постави до жилата и леко удари с чука си. Тиан го наблюдаваше, отхапвайки от стръка целина. Тук се чувстваше като у дома си, но не заради обстановката, а заради присъствието на Джо.

— Как разбираш кои кристали да вземеш?

— Нямам представа. Когато докосна някой, усещам приятно разцъфване над очите си. Като водна лилия, разгръщаща се в езеро.

Тя се зачуди за сравнението му. Тук беше прекалено студено за лилии. Същото се отнасяше и за Тикси.

— И винаги ли си умеел това?

— Не. Стана преди около десет години. Току-що бях навъртял две шестици. Една нощ след вечеря ми стана много зле, едва не умрях. Оказа се, че е било заради свинското. Цял живот съм го ял, но оттогава не мога да докосна и свинска кожица, без да ме стегне гърлото. Върнах се обратно в мината, за да копая сребро, докоснах един кристал и цветето в главата ми се отвори. Случваше се всеки път, когато го докоснех, затова си го взех вкъщи и го оставих до леглото си.

— Защо?

— Харесваше ми чувството, което пораждаше: топло, утешително. И двете ми момчета бяха убити във войната, а жена ми умря от мъка…

— Съжалявам. Не знаех.

— Защо ти е? Тя е мъртва вече тридесет и една години, а момчетата по-дълго. Беше преди толкова време. Животът ми беше самотен.

— Защо не си се оженил повторно? Нали… На мен ми създават проблеми, защото още не съм се чифтосвала…

— Така и не срещнах жена, която бих могъл да обикна.

Тиан го погледна замислено. Двамата се бяха сприятелили от първия ден, в който се бяха срещнали.

— Предполагам не би…

— Не говори глупости, Тиан — остро я прекъсна той. — Както и да е, бях седнал да ти разказвам за кристала. С него не бях толкова самотен. Веднъж споменах за него на майстор Баркъс. Той също беше вдовец. Случваше се някой път да седнем вечер на по чашка. Той дойде да го погледне. Не щеш ли, вече не ми се налагаше да копая сребро, плащаха ми двойно повече да усещам кристали и да му пращам добрите. Оттогава се занимавам с това.

— Ще ми се да знаех как става — рече тя.

— Ще ми се да можех да ти покажа.

През цялото това време той почукваше с длетото си. Сега възрастният мъж остави инструментите си, мушна върха на кирката в дупката и внимателно повдигна.

— Ще го хванеш ли?

Кристалът падна в ръцете ѝ.

— Вземи го, ако искаш — рече миньорът.

— Благодаря. Но ако се окаже като останалите? Намерил ли си ново находище?

— Не, обаче на шесто ниво има обещаващи.

— Днес ще слизаш ли там? — Тя го погледна с надежда.

— Изобщо нямам намерение да слизам, освен ако не се наложи.

— Защо?

— Камъкът е прогнил. Тунелите непрекъснато се задръстваха и бяхме принудени да го запечатаме. Точно през най-доброто място преминава пукнатина.

— Явно ще трябва да търсиш камънаците си другаде.

— Явно. — Джоейн се протегна и се прозина. — Време е да вървим. Тук въздухът не го бива особено.

Тиан действително бе започнала да се чувства слаба. Видя, че и пламъкът на фенера е намалял. Тя последва приятеля си до кошницата, качи се вътре и се остави да бъде издигната.

Мразовитият вятър набързо прогони сънливостта ѝ, сетне тя се сбогува с Джоейн.

— Чао — отвърна той и пое към миньорското селище. — И ми кажи, ако кристалът не работи — добави през рамо. — Убеден съм, че с малко време ще намеря по-добър.

— Благодаря предварително!

Тя се уви в палтото си и закрачи обратно към фабриката.

Тиан оформи кристала и, като манипулираше изключително внимателно, започна да го събужда, за да го превърне в хедрон. Въпросната операция биваше извършвана с помощта на медальона на шията ѝ, личния ѝ индикатор , който ѝ позволяваше да вижда полето. Без него тя би била сляпа. Индикаторът бе отличителният знак, душата дори, на всеки занаятчия. Малък хедрон от жълт кварц, поставен сред слоеве стъкло и сребрист метал, окачен на верижка от бяло злато. За последните три години не бе имало ден, в който Тиан да не е използвала индикатора си. Тя познаваше всичките му специфични особености.