Йън Ървайн - Геомант

— К-какво е станало? — прошепна тя.

— Никой не знае. Но това са два безценни кланкера и двадесет войника. Погубени заради твоята немарливост, занаятчия.

Тиан опипом намери табуретката си и седна. Двадесет души мъртви. Ужасът я бе вцепенил. В работата си тя никога не допускаше грешки. Какво се беше объркало?

— Искам… искам да говоря с един от операторите.

— Единият е бил разкъсан от лиринкс, вторият се е удавил. Не зная за третия. Когато скрутаторът научи…

Тиан потръпна.

— У теб ли са останалите два контролера? — тихо попита занаятчията.

— Как да са у мен? — озъби ѝ се Грист. Езикът му бе пожълтял от дъвканата нига: наркотик, използван от войниците срещу умора и студ. Това обясняваше вонята. Вероятно надзирателят бе хрупал чесън, за да прикрие миризмата на наркотика. — Първият кланкер е бил пленен от врага, вторият е бил съборен в реката. Това е контролерът на третия. И него щяхме да изгубим, ако се беше озовал на фронта. Ги-Хад замина за Тикси, за да открие на какво се дължи проблемът. Цялата фабрика ще страда заради некомпетентността ти.

Ги-Хад, отговорникът на тази фабрика, притежаваше пълна власт над съдбите на работниците ѝ. Ако той не останеше доволен от работата на Тиан, като нищо би могъл да я прати на работа в мините, където тя щеше да дълбае, докато черната прах не разядеше дробовете ѝ.

— Той… ядосан ли беше?

— Никога не го бях виждал толкова побеснял! — рече студено Грист. — Каза, че ако проблемът не бъде решен тази седмица, ти си свършена! Което ме навежда на една друга мисъл…

Тиан знаеше какви ще бъдат следващите думи. Наложи си безстрастно изражение, за да изтърпи лекцията за дълга, която неизменно носеше и скрита заплаха.

— Всеки от нас има дълг да се чифтоса, занаятчия. Без изключение. Страната ни отчаяно се нуждае от още деца. И не само тя — целият свят.

— Още деца, които да бъдат убити във войната — горчиво отбеляза тя.

— Не ние сме я започнали, занаятчия. Без войници, които да се сражават, без хора, които да ги подкрепят с труда си, без жени, които да добиват деца, ние ще изгубим. Ти си умна, Тиан, въпреки този провал. Трябва да се погрижиш да предадеш таланта си.

— Зная дълга си, надзирателю — отвърна Тиан. Не обичаше да ѝ бъде напомнян. Мъжете във фабриката бяха малко и никой от тях не ѝ се струваше привлекателен. — Скоро ще си избера партньор…

Как? — отчаяно помисли тя, когато надзирателят я остави. И кого?

Защо контролерите ѝ се бяха повредили? Тиан се зае да разглежда проблема фаза по фаза. Контролерите извличаха енергия от полето — разсеяна сила, която биваше излъчвана от естествено образували се възлови точки. С това поле бе свързан целият ѝ живот. Занаятчиите изработваха контролери и, което беше още по-важно, ги настройваха така, че устройствата да не се противопоставят на полето, а да извличат постоянен поток енергия, с която да захранват кланкерите. Ако някой контролер се разстроеше или трябваше да бъде пренастроен за друго поле, занаятчиите се заемаха и с това. Тяхната дейност бе съществена за хода на войната.

Кланкерите представляваха тромави механични чудовища, покрити с тежка броня и задвижвани от осем железни крака. Чудовищно неудобни за пътуване и същински кошмар за изработващите ги механици, те представляваха главната защита на човечеството. Един кланкер можеше да побере десет екипирани войника и да ги защитава с катапулта и копиемета си. Ала без задвижваща сила представляваше само купчина метал, така че контролерът трябваше да работи безотказно.

Дали бе допуснала някаква грешка при изработването? Тиан извади хедрона, за да го огледа внимателно. Тъмни иглици рутил оформяха плетеница в кристала. На вид беше идеален. Не личаха несъвършенства в структурата, нямаше увреждания. А ето че не работеше. И тя си нямаше представа защо.

Нямаше кого да попита. Възрастният майстор Баркъс бе умрял миналата година. Онова знание, което си бе направил труда да запише, бе разпръснато из нечетливи бележки, а останалото си бе отишло с него. Тиан бе научила всичко, което можеше да научи от стареца. Бе вложила малки, но полезни подобрения в изработката на контролерите, а тези модификации дори биваха използвани и в други фабрики. Но тя беше само на двадесет, прекалено млада, за да премине от занаятчия в майстор. Фабриката се нуждаеше от човек с по-голям опит.

Отвъд вратата долитаха разговори — несъмнено колегите ѝ обсъждаха нея. Тиан се чувстваше потисната от многозначителните им погледи, грубите подмятания и острите шеги относно неизпълнения дълг. Двадесет и една годишна, която никога не е била с мъж — несъмнено нещо не беше наред с нея. И не го казваха със злоба, по-скоро с искрено объркване, само че пак болеше.