Йън Ървайн - Геомант

— Получавам само основна дажба — промърмори тя. — Пестя, за да се откупя. Трябват ми още две години, за да събера достатъчно.

— Но нали и след това ще останеш във фабриката. Животът ти няма да се промени. Защо е това бързане?

— Защото искам да бъда свободна! Искам да остана в завода по свой избор, а не да бъда принудена да работя там, защото майка ми е продала живота ми, когато съм била на шест!

Брадичката ѝ бе издадена в непокорство. Очите ѝ блестяха гневно.

Тиан бе обвързана с фабриката до навършването на двадесет и петата си година. При незадоволително изпълнение на задълженията ѝ или по каквато и да било валидна причина, фабричният отговорник можеше да я продаде на когото си поискаше, без да се допитва до нея. Ги-Хад не беше зъл или отмъстителен, но беше суров човек. Трябваше да бъде.

Имаше и друг начин — тя трябваше да стане майстор. В такъв случай сключеният от майка ѝ договор преставаше да действа и Тиан щеше да стане част от фабричния комитет — отговорна и влиятелна позиция. Ала за това тя можеше само да мечтае. Съвършените технически умения бяха само част от служебната характеристика на един майстор. Щеше да ѝ се наложи да се оправя със занаятчиите, пословично трудни люде, а Тиан не умееше да се оправя с хора.

— Какво им е на контролерите ти?

— Нямам представа. Току-що узнах за случилото се. Бяха идеални, когато ги приключих.

— Кога за последно си получавала надница? — остро попита той.

— Шест седмици.

— Сядай. Изяж си обяда!

— Това е твоят обяд — упорито рече Тиан. Искаше храната, но не и да получава милостиня.

— Лапай!

— Но…

Джоейн потупа манерката.

— Това ще ми стигне. Скоро ще се прибирам. Вече изпълних квотата си за деня.

— Квотата какво? Нелегално питие? — весело попита занаятчията.

— Яж като ти казват! — Той отново потупа манерката.

Тиан омете сладките картофи и започна да бели яйцето. Вече се чувстваше по-добре.

— Е, на какво се дължи посещението, Тиан? Не че по всяко време не си добре дошла.

— Трябва ли да има причина?

— Не, но се обзалагам, че сега има. И се чудя, дали не е свързано с камънаците ми.

Макар че добиваше най-съвършените кристали в света, Джоейн неизменно ги наричаше именно така, „камънаци“.

— Да. Последните три, които ми даде, изглеждаха идеални, но са отказали след няколко седмици в кланкерите.

— Бяха малко различни — призна той след поредна яка глътка. — Но не необичайно различни.

— Би ли ми показал мястото, където си ги намерил? — попита Тиан с уста, пълна с белтък. Коремчето ѝ се чувстваше приятно пълно.

— Ела. — Разклатил фенер, Джоейн пое в посоката, от която тя бе дошла.

Тиан го последва, гризяща топката ориз. Целината запазваше за десерт, за да си освежи устата. Джо подмина тясното място и запълзя в една гранитна галерия. Озоваха се в пещера, в която можеха да стоят свободно изправени. Под светлината на фенера занаятчията зърна сребърни нишки. От другата страна блестеше кристална жила.

— Обожавам това място — рече Джоейн и потупа стената. — Камъкът е удивителен. Един и същ, а същевременно неизменно различен.

— От думите ти излиза, че камъкът е най-добрият ти приятел.

— Наистина е така.

— Това нова жила ли е?

— Миньорите я изкопаха миналата година. Някой ден ще се върнат, за да последват тези пластове.

— А защо изобщо са спрели?

— Защото бяха открили интересни камънаци и трябваше първо да се посъветват с мен. Тежко и горко на онзи миньор, който потроши полезни кристални находища в диренето на някакво си злато или сребро.

— Проклета война! Ще свърши ли някога?

Джоейн забоде върха на кирката си в една жила.

— Продължава вече сто и петдесет години. А лиринксите са дошли далеч преди това, когато Забраната била нарушена и проклетият Феламор отворил проход към нашия свят. Не я виждам да свърши скоро.

Тиан знаеше тази история наизуст. Двадесет и седмото Велико сказание, дело на летописеца Гартас, бе най-важната от всички Истории и бе позната на всяко дете от цивилизования свят. Тази история преразказваше последната част на двадесет и третото Велико сказание, Историята на огледалото , което беше забранено за разказване.

Множество създания бяха нападнали Сантенар след нарушаването на Забраната преди двеста и шест години. Ала само един вид бе оцелял: крилатите лиринкси, интелигентни хищници, способни да оценят вкуса на човешкото месо и притежаването на собствен свят, за какъвто ламтяха разгорещено. Войната с тях се проточваше векове.