Йън Ървайн - Геомант - 2 том

С умели шевове намести гостуващото създание, отново съедини кръвоносните съдове, заши изцяло раната и я намаза с желе. Накрая захвърли иглата на масата, повдигна създанието в едната си ръка и започна да плътоформира. Гъделичкащото усещане бе особено настойчиво.

След около час съществото леко ритна. Кожата вече бе зараснала, но белегът от операцията личеше по една лилава ивица. Съществото отново спазматично трепна с крак и отново застина.

Тиан се приближи до Рил, днес изглеждащ някак умърлушен.

— Добре ли си?

— Тази горещина не ни се отразява добре и не ни подхожда. Ние сме създания на празнотата.

— Съществото умря ли? — прошепна тя.

— Още не. — Във врата му трепна мускул. — Но е в шок. Не трябваше да опитвам, още е прекалено малко.

— Защо не започвате на по-ранен стадий, както сте процедирали със собствените си плодове?

— Тези видове не са ни така добре познати.

Двамата наблюдаваха съществото в продължение на часове. То не помръдваше, изглежда дори и не дишаше, макар Рил да твърдеше, че то все още е живо. Накрая, когато почти се беше развиделило, а създанието лежеше все по същия начин, безкрилият се надигна.

— Трябва да поспя, поне час.

— Аз също. Много скоро Лиет отново ще довтаса.

В просъницата си Тиан съзираше плътоформирани образи и в един момент се сепна, преследвана от ужаса, че част от нея е била отрязана, за да бъде присадена на чудовището. Тя стана и се доближи до прозореца, за да прогони обгърналия я задух.

Малко по-късно резето изтрака и на прага изникна Лиет.

— Ела. Имам идея. Ще трябва да работим бързо. Ти ще ми насочваш енергия. И внимавай да няма грешки.

Тиан провлачи нозе по стълбата. Чудеше се какво ли щеше да стане, когато Лиет видеше случилото се със създанието ѝ.

— Какво ти става днес? — тросна се женската. Занаятчията неусетно беше спряла, увиснала като мъртъв паяк.

— Почти цялата нощ работих с Рил.

— Само си си изгубила времето! — Лиет леко я побутна към работното помещение, при което Тиан едва не се размаза в стената.

Лиет се промъкна през входа, навъси се към Рил, вторачен в творението си, и се отправи към своя работен плот. Съзнанието на Тиан долови гъделичкащото усещане. Кожата на Рил бе посивяла, не се виждаха никакви шарки. Очевидно всичките му усилия бяха насочени към съществото.

— Къде е снизлетът ми? — Лиет повдигна стъкления си съд. Рил беше прекалено зает, за да отговори. — Какво си сторил с него? — изпищя женският лиринкс.

Безкрилият все така не реагираше. Лиет се хвърли към Тиан, сграбчи я за раменете и здравата я разтърси.

— Какво е станало със снизлета ми?

Занаятчията биваше разклащана тъй силно, че главата ѝ подскачаше. Можа единствено да посочи към бронираното създание на Рил.

Лиет я пусна и се нахвърли върху мъжкия. Ноктите ѝ потънаха дълбоко сред меките пластини. Рил остави клетката и се извъртя, за да контраатакува.

Лиет отскочи. Не ѝ липсваше храброст, ала меката кожа я правеше прекалено уязвима. Тя издебна момент и го удари отново. По челото му бликна кръв. Рил напрегна мускулите на краката си, готов да скочи. Тиан покри очи.

— Престанете! — изрева плътен глас откъм вратата.

Двамата застинаха. В помещението влезе Келанд, последвана от още неколцина лиринкси.

— Какво правите? — рече тя със заплашителен глас.

— Той е откраднал моя снизлет! — каза Лиет. — Взел го е без разрешение и го е съединил със своя риззик. И сега снизлетът е мъртъв!

— Вярно ли е? — студено попита матриархът.

— Вярно е, че го взех — отвърна Рил, — но още не е мъртъв.

— Настоявам той да бъде наказан! — кресна Лиет. — Снощи внезапно открих къде съм грешала. Сега ще трябва да започна отначало.

— Какво ще кажеш в свое оправдание, Рил? — попита мъдрата майка.

— Отговорът се крие в работата на двама ни — обясни той. — Риззик е подходящ за — безкрилият погледна към Тиан — работата, но е глупаво създание и не се поддава на дресировка. Нейният снизлет притежава блестящи сетива, но е прекалено слаб, за да оцелее във враждебна среда. Ала ако двете създания бъдат съединени, ако моето приюти нейното вътре в себе си…

— В никакъв случай! — писна Лиет. — Риззикът му е същият урод като него самия, никога…

Откъм клетката се разнесе слаб звук. Създанието несигурно се изправи на крака, залитащо като новородено теленце. Шипестата муцуна подуши въздуха. То направи крачка напред, падна, изправи се отново, за да направи друга крачка, после още една. Всяка следваща стъпка ставаше по-уверена.