Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Тиан не бе подозирала, че някога ще изрича аргументите, използвани в защита на размножителните палати. Аргументи, които вбесяваха самата нея.

— Ние се стремим към същото. Но какво би станало, ако нападнем домовете ви, където беззащитните ви жени отглеждат вашите малки? По-добре е те да бъдат способни да защитават потомството си. По тази причина ние ще ви погълнем. Ние сме по-висши.

— Вие сте варвари!

— Защо? — попита Рил, без да се обижда.

— Вие ни ядете!

— А нима вие не ядете други животни? — рече лиринксът. Удивлението в гласа му очевидно бе престорено.

— Те са животни. Ние притежаваме разум. Ние сме човеци.

Той подуши.

— На мен ми миришеш като животно, малка Тиан. Притежаването на съзнание не те прави по-добра или по-достойна от останалите животни. Защо да не те изям, ако съм гладен? Какво ти пречи да ме изядеш?

Тя потръпна при мисълта.

— Не бих могла! Не би било правилно. Пък и…

— Да?

— Вкусът ти сигурно ще е отвратителен.

— Как недостоен вид като твоя се е издигнал до първостепенност в този свят? В празнотата има десетки разумни същества, малка Тиан. Всички ние се ядем едни други, когато се наложи.

— Както сега ти ще изядеш мен? — В гласа ѝ се долавяха зачатъци на писък.

— Не.

— Защо?

— Защото не съм гладен. Освен това…

Недовършените думи бързо пораждаха напрежение. Това заплаха ли беше? Може би той възнамеряваше да я измъчва, за да се сдобие с военни тайни? Или… Беше чувала всякакви ужасяващи истории за нещата, сполитащи пленниците на тези същества.

— Какво? — остро попита тя. — Какво мислиш да правиш с мен?

Лиринксът се изправи в цял ръст, а горната му устна се сбърчи. Тиан понечи да изтълкува жеста му, сетне си припомни, че общува с представител на друг вид. Неговите мимики вероятно имаха съвсем различно значение.

— Трудно ми е да разбирам вида ти. Защо ме обиждаш?

— А вие защо започнахте войната?

— Защото вие ни нападнахте от мига, в който се появихме на Сантенар.

— Вие първи сте проявили агресия.

— Ние бихме рекли същото.

— Това е нашият свят. А вие се опитвате да ни го отнемете.

— Превърнали сте Сантенар в помийна яма. Разрушен свят. Освен това той не ви принадлежи.

— Наше право е…

— Как така? — рече лиринксът. — Кой е дал подобно право на човечеството?

— Ние сме най…

— Нашата философия постулира, че никой вид не може да си приписва права. Самата идея е достойна за присмех. И смеете да се поставяте над останалите организми! Човечеството руши заради самата разруха. Видът ви заслужава да бъде погълнат.

— Защо трябва да се убиваме едни други? — каза Тиан. — Защо човеци и лиринкси да не живеят задружно?

— Защото това е против порядките на естеството.

Рил се облиза. Дали пък не беше огладнял от този разговор? Тиан направи крачка назад, с което си спечели гълголещ кикот.

— Ако се канех да те изям, нищо нямаше да те спаси.

— Тогава защо не го правиш?

— Ти ми спаси живота. Честта не ми позволява.

Тиан едва не отправи иронично подмятане относно лиринкската чест, но се усети. Всъщност всичките ѝ знания за тях се основаваха на военната пропаганда.

— Ти ме принуди — промълви тя. — Канех се да те убия.

— Но не го стори, което ме прави твой длъжник.

Нервното напрежение от последните дни ѝ идваше прекалено много. Освен това тя беше отмаляла от глад. Главата ѝ се замая и Тиан припадна при опита да се изправи.

Когато се свести, създанието все така се беше надвесило над нея.

— Ранена ли си?

— Умирам от глад. Не съм яла от дни.

— Аз често издържам по седмица без храна — рече Рил.

Коляното му трепна и той побърза да седне.

— Само че аз изяждам по една антилопа или някой малък… — Той се спря. — Твоят дребен стомах сигурно побира по една хапка. — Рил обхвана бедрото ѝ с ръка, при което пръстите му се докоснаха.

— Кожа и кости. Яж, няма да те нараня.

— Какво ще правиш сега? — попита тя, докато разопаковаше една от дажбите. Често хвърляше плахи погледи към съществото, което, макар и седнало, пак стърчеше над нея. Рил беше хванал ранената си ръка, която разглеждаше съсредоточено. Неотдавна от отрязаните му пръсти се белееше кост. Сега чуканчетата се бяха покрили с кожа.

— Възстановявам ръката си.

— Как?

— Това е наша вродена способност. И в твоя свят се срещат животни, умеещи да правят същото.

По челото на Рил бяха избликнали капчици пот.

— Вид гадателство? — попита тя.

— Може да се каже. Без него не бихме могли да оцелеем в празнотата.