Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Огромните очи бяха омайващи. По протежение на врата му проблясваха сини очертания. Тиан изпита неочаквано състрадание. Може би лиринксът се опитваше да я контролира? Някои от тях бяха гадатели.

Тиан заби копието в раната. Лиринксът изрева и се хвърли към нея, изтръгвайки оръжието от ръката ѝ. Кракът му я удари по бедрото. Сблъсъкът напомняше на главата на таран. Лиринксът се надвеси над нея. Копието все още се поклащаше зад него.

— Гларрр! — изхриптя създанието. — Минхллррр!

— Не разбирам — дрезгаво отвърна Тиан. Същевременно се удиви, че съществото е способно да се изправи и дори да говори с такива рани.

— Извади… — хрипна лиринксът.

Болката бе парализирала Тиан. Съществото посегна със здравата си ръка и стисна рамото ѝ с такава сила, че костите ѝ започнаха да се разместват. Нокти потъваха в кожата ѝ.

— Извади!

Нямаше избор.

— Добре. Пусни ме.

Лиринксът пусна рамото ѝ, само че моментално я хвана за крака.

— Мини отзад. Извади. Не… опитвай пак.

Тиан бавно го заобиколи. Можеше да се опита да го доубие, но дали щеше да е достатъчно бърза? В агонията си създанието можеше да откъсне крака ѝ. От вида на раните му ѝ призля. Макар че явно те не бяха смъртоносни, поне не и за един лиринкс.

Тя хвана дръжката на копието. Ами ако просто го натисне навътре, вместо да го издърпа…? Лиринксът предупредително усили натиска върху глезена ѝ. Тиан издърпа копието и го хвърли на земята.

— Извади… болт!

Занаятчията опита да обвие пръсти около ствола, но той беше хлъзгав от кръв.

— Потънал е прекалено дълбоко — каза тя, отвратена от раната.

— Използвай… копие.

Усилията ѝ да разхлаби болта с наконечника и да го измъкне само влошиха нещата. Отчасти потисканите стенания на лиринкса също не помагаха. На Тиан ѝ се искаше той да умре, макар че това надали щеше да отслаби хватката му.

— Продължавай да опитваш! — задавено изхриптя съществото. — Ако умра — ти също.

Тиан бе склонна да му повярва.

— В раницата си имам инструмент, който може да е от полза.

— Покажи. — Лиринксът не пусна глезена ѝ.

Тя трябваше да извади всичко от раницата, за да достигне до платнището с инструментите. Занаятчията го разви и извади щипци.

— Да — каза лиринксът. — Използвай!

Тиан бръкна в раната, сграбчи болта и дръпна. Той не помръдна.

Тя хвана щипците по-силно, опря ботуш в гърба на съществото и напъна с все сила. Лиринксът изрева. По тялото му се разляха цветни вълни. Главата му се замята. Тиан продължаваше да дърпа. Болтът най-сетне се разхлаби и започна да излиза. Розовееща кръв побърза да запълни кухината. Много скоро тя започна да се съсирва и да променя цвета си в белезникав. Кървенето спря.

Тиан остави болта и окървавените щипци на пода. Лиринксът отново потръпна с цялото си тяло, повърна някаква зловонна пихтия и се обърна към Тиан. Защо му беше помогнала? Сега врагът щеше да я изяде.

Създанието отвори очи. Двамата се вторачиха един в друг. Лиринксът беше шест, осем, може би дори десет пъти по-тежък от нея — и цялото му тегло се състоеше от мускули, броня и кост. И с една ръка преспокойно можеше да я разкъса.

— Какво чакаш още? — Гласът на Тиан прозвуча недостойно пискливо.

— Как се казваш?

Думите, изникващи дълбоко от гърлото му, сега звучаха по-ясно от преди, макар и все така стържещи. Личеше, че тези звуци го затрудняват. Само не беше ясна причината: дали спецификата на чуждоземния говор, или техническите влияния на раната.

— Наричат ме Тиан Лиз-Мар.

— А аз се казвам… Рил. С какво се занимаваш?

— С нищо.

— Всеки работи, дребни човеко. Ти носиш инструменти на механик.

— Бях занаятчия.

— Занаятчия? Контролери? — Тези думи бяха съпроводени с мъркане.

Защо бе споменала това? Притеснена, тя се опита да промени темата.

— Според останалите ме бива единствено за чифтосване.

Рил изглежда не разбираше. За момент той се задави, а после заговори по-ясно.

— Майка ми е добила четири малки. Това не ѝ пречи да заема мястото си сред бойните редици.

— Някои от нас смятат, че жените трябва единствено да раждат, а мъжете — да работят и да се сражават.

— Нищо чудно, че ви надвиваме с такава лекота — каза лиринксът. — Лишавате се от талантите на половината си представители. Видът ви е дефектен.

Гласът му бе станал по-ясен и по-уверен. Тиан осъзна, че той се справя доста сносно с езика ѝ. Освен това и акцентът му приличаше на нейния. Кой ли го беше учил?

— Жените са прекалено ценни, за да бъдат излагани на риск. Ако изгубим прекалено много от тях, целият ни вид е изложен на риск.