Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Някъде към средата на втория ден той спря, за да може Тиан да се нахрани. Самият Рил понастоящем не се нуждаеше от храна, затова се покатери на една канара, та да стои на пост. Очите му започнаха да се насълзяват заради яркото слънце, дори и след като ги присви до цепки. На Тиан ѝ се стори, че за момент той изглежда объркан. Може би и лиринксите все пак притежаваха слабости?

Тя разопакова пакет оризови топчета. Бяха започнали да зеленясват — отвън и отвътре. Но Тиан се насили да яде. Не разполагаше с излишна храна. Освен това бе привикнала стомаха си да смила всичко — единствените случаи, когато ѝ се удаваше да вкуси хубава храна, бяха посещенията при Марни.

И все пак от ориза ѝ се повдигна. Затова тя си взе парче сушено месо. Това ѝ напомни разговора за човешкото. Челюстите я заболяха. Месото ѝ се струваше отвратително. Тя го изплю на земята. Несъмнено Рил не би могъл да разбере и това. Тя покри изплютия залък със сняг.

Отново продължиха, ала девойката започна да изостава. Лиринксът налагаше темпо, което би я затруднило дори и в най-доброто ѝ състояние, та какво оставаше за сега. Стомахът ѝ закъркори като казан, гадене плъзна по гърлото ѝ. Погълнатата храна се изстреля внезапно.

Повръщането не ѝ донесе облекчение. Остра болка остана да пълзи сред червата ѝ. Налагаше се да полага огромни усилия, за да не се изпусне.

Лиринксът я наблюдаваше внимателно. Струваше ѝ се, че той в детайли запомня и подрежда всичко видяно. Може би действително беше така. Явно Рил обичаше да проучва човеците.

Повторен спазъм я накара да се превие отново. Докато тя си промиваше устата с глътка от манерката, Рил приклекна край нея:

— Този процес често явление ли е?

— Храната е лоша — обясни тя, бършейки сълзите от напъване.

Той започна да разгръща дажбите ѝ и да души.

— Мен не би ме наранила.

— Предвид какво ядеш, твоят стомах е много по-здрав — тросна се тя. Преструваше се, че вече се чувства добре. Ако лиринксът узнаеше същинското ѝ състояние, като нищо щеше да я изяде.

Продължиха, но след половин левга Тиан бе принудена да спре отново. Тя се усамоти зад един камък, което пооблекчи болката във вътрешностите ѝ. Тъкмо беше изникнала и мрачно гледаше към оставената си раница, когато Рил скочи от канарата, на която се бе покачил, върза ръцете ѝ с парче кожен ремък, грабна я под мишница и затича.

Силата му беше феноменална. Кънтящите му стъпки поглъщаха огромни разстояния — бързина, за каквато Тиан не можеше и да си мечтае.

— Какво правиш? — кресна тя, докато се мяташе безпомощно.

Рил не отговори, само че при прекосяването на едно възвишение Тиан можа да види войници, които ги преследваха.

Лиринксът ускори ход. Войниците започнаха да изостават. Той търча в продължение на половин час, поне по преценката на Тиан, после се покатери на върха на един хълм.

В далечината долиташе кънтене, твърде познато на занаятчията. Иззад едно възвишение надникна муцуната на кланкер, стъпващ с ритмизирана неуморимост. Втори изникна от едната му страна, от другата се появи трети. След тях се появиха и войниците, най-малко тридесетима.

Подобна сила с лекота можеше да убие лиринкс, особено безкрил. Кланкерите бяха бронирани и по-добре въоръжени, а освен това можеха да вървят с пълен ход неопределено време, ограничавани единствено от границите на полето. Лиринкските бронирани плочки не представляваха проблем за каменните снаряди и копията.

Рил я грабна и отново се понесе. Ала не бяха се отдалечили много, когато той с рев се хвърли встрани. Тиан падна, като се удари лошо. Сблъсъкът със снега ѝ изкара въздуха. Дълго копие потрепваше в земята пред тях. Бе прелетяло право над главите им.

Занаятчията с мъка се изправи на крака. Коремчето отново я болеше. Може би сега ѝ се откриваше идеална възможност да избяга? Тя понечи да се стрелне, но лиринксът я събори с крак и тя рухна по лице. Второ копие потъна в скалите вдясно.

Рил я нарами и затича, като се прикриваше сред канарите. Кланкерите продължаваха да крачат бързо подире им. Стрелците трескаво зареждаха копиехвъргачките. Метателните копия бяха със същата дължина като войнишките, само че бяха по-дебели, с много по-тежък и усилен наконечник. Каквото удареха — унищожаваха.

Лиринксът се движеше с бързината на препускащ кон. Дъхът бързо свистеше из дробовете му. Така силно бе сграбчил Тиан, че заплашваше да изстиска останалото в корема ѝ съдържание през някой от двата противоположни отвора. Самата тя едва можеше да диша. От очите ѝ се стичаха сълзи, замръзващи върху бузите.