Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Къде е Хани? — попита Тиан.

Окървавена ръка посочи към вратата на мазето. Тиан с куцане се приближи до указаното място и повдигна капака. Хани се беше свила в най-далечния ъгъл на плиткото подземие и трепереше. Занаятчията не знаеше как да я успокои. Нима нещо можеше да накара детето да забрави тези ужаси? Тя побърза да покрие тялото на Лиса с една от кожите.

— Хани, излез! — повика Флууни.

Момиченцето предпазливо се изкачи и изтича в обятията на Флууни. Жената я остави да се наплаче, преди да я побутне към Тиан.

— Тиан ми. Тиан муму нис! — Тя погледна към занаятчията. — Върви с Тиан. Сега Тиан е майка.

Хани изпищя и се отскубна от ръцете ѝ.

— Тиан муму нис. Ми! — с мъка изрече Флууни.

Тиан бе не по-малко удивена.

— Ами семейството ѝ…?

— Мъртви! — Ръката на пълничката жена вписа колибата в замаха си. — Сега Тиан майка. — Тя я погледна умолително.

Младата жена не знаеше какво да каже.

— Да — прошепна тя. — Ще бъда майка на Хани. Ще я взема със себе си.

Флууни леко простена. От носа ѝ бликна кръв и тя се отпусна встрани. Тиан знаеше, че тя е мъртва, но все пак провери. Така беше — създанието я беше изкормило.

Занаятчията остави Хани да прегръща леля си и започна да събира багаж: намери раница, дрехи и кожи, принадлежащи на детето. Взе тарелка и още няколко дребни неща, които щяха да потрябват на момиченцето, както и още храна. Две от големите кожи бяха останали неоцапани. Тиан взе тях, а също и една палатка, оказала се далеч по-тежка от полагащото ѝ се. Пеш никога не би могла да пренася толкова багаж, но със ските щеше да се оправи, стига да се плъзгаше по равна земя.

За мъртвите не можеше да направи нищо. Колибата нямаше да пламне, а земята беше прекалено твърда, за да се поддава на разкопаване. Тя склопи очите им и изрови Хани изпод кожите, сред които малката сега се беше скрила. Момиченцето изпищя и отново понечи да се покрие. Изровилата я отново Тиан откри, че в ръката си Хани стиска малка кожена кукла, натъпкана със слама. Тя изобразяваше животинче с издължено тяло, дребни кръгли уши, патешка човка и плоска, широка опашка. Не приличаше на нито едно от познатите на Тиан животни, но пък щом носеше утеха на малката…

Тиан отведе детето до двете мъртви жени, за да му позволи да се сбогува с тях. После си сложи раницата, хвана Хани за ръка и я изведе навън.

Хани сама си сложи ските. Единият ѝ ботуш беше много износен. Тиан отряза парче кожа от дъното на лодката, прибави го към и без това огромния си багаж, сложи си ските и поведе момиченцето надолу по брега, без да се обръща. Едва по-късно осъзна, че не бе оставила Хани да се сбогува с майка си.

Недалеч нилатлът беше открил дупка, пронизваща брега, отвеждаща към удобно и топло леговище. То бе обитавано от някакво създание с човка, но нито то, нито безпомощните му малки представляваха проблем за сътвореното от лиринксите същество.

Заситено, зверчето се настани на най-топлото място и потъна в дълбок сън. Бе понесло множество рани и отстраняването им щеше да отнеме време. А когато се събудеше, щеше да иде на лов. Чернокосата жена и отвратителният, изкусителен кристал нямаше да му избягат. Където и да го отнесеше тя, зверчето щеше да я открие. И тогава щеше да я накара да страда заради мъченията, които понасяше самото то.

През целия ден детето не пророни нито дума, което повече от всичко останало измъчваше Тиан. Хани се плъзгаше или встрани, или пред нея, стараейки се да се държи колкото се може по-далеч. Уменията ѝ със ските надвишаваха тези на занаятчията. Дребното ѝ пухкаво личице, бяло като снега, излъчваше единствено пустота.

Остра вина дълбаеше Тиан — тя бе довела чудовището при тях. Тя беше и причината то да съществува. Ако не беше предателството ѝ, тези хора още щяха да са живи.

Кракът все още я болеше, но тъй като не бе кървял много, Тиан не направи нищо за раната. По-важно беше да се отдалечат от хищното създание. Двете минаха покрай няколко селца. В първото местните деца носеха вода от дупка, която бяха отрязали в снега. Тиан не беше размишлявала за този проблем, но изглеждаше логично снабдяването с вода по тези места да е затруднено. Децата се взираха в пътниците, но не помахаха. Хани дори не погледна към тях, а следваше дирите на Тиан.

Някъде по пладне Тиан повика Хани и сви към брега, където се настани на един дънер. Детето я последва, макар да продължаваше да се плъзга, описвайки кръгове. Занаятчията подозираше, че ако не беше се обърнала към момиченцето, то щеше да продължи по реката, докато не отмалее.