Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Самата Тиан бе готова да рухне от умора. Краката ѝ се подкосяваха. Тя си свали ските и започна да масажира бедрата си. Това не помогна. Чувстваше се слаба, тормозеха я тръпки. Не от студ, защото времето беше меко — все още потръпваше от ужаса, който беше преживяла сутринта. Ето какво бе произтекло от помощта, която бе оказала на врага. Никакви оправдания пред себе си от типа „принудиха ме“ не можеха да помогнат. Да можеше…

Не, това беше безполезно. Тиан извади парче сушено месо и започна да го нарязва на късове. То се режеше трудно. Едва след като приключи, тя осъзна, че детето все още се плъзга около нея. Хани се изкачваше по един хълм, спускаше се към падина, където на места сред снега надничаха жълтеникави клонки, сетне се промушваше между свода, образуван от две приведени едно към друго дървета, правеше завой по едно равно място и отново поемаше към хълма. Бе стиснала зъби. Отново и отново извършваше същите движения, ала умът ѝ бе насочен към нещо съвсем друго. Той все още се намираше в колибата, с мъртвите жени и чудовището.

— Хани? — повика я Тиан. Момиченцето не реагира. Младата жена я призова по-силно. Нищо. Едва когато се изправи и извика: — Хани, ела! — детето се сепна и се приближи до дънера, макар и с предишния си празен поглед.

Тиан потупа мястото до себе си.

— Седни да обядваш.

Знаеше, че момиченцето разбира поне малка част от езика ѝ. Хани седна на края на дънера, свали раницата и започна да гризе парче сушена риба, загледана в някаква точка между дърветата. Тиан нямаше идея какво да прави. Цяло чудо беше, че детето не е започнало да пищи или не се е тръшнало на снега, отказвайки да продължи. А може би подобна реакция бе за предпочитане пред никаква.

Сушеното месо беше жилаво и изискваше дълго предъвкване, преди да бъде погълнато. По време на целия този процес то отделяше вкус, прекалено силен за предпочитанията на Тиан — по някаква причина ѝ напомняше за разгонен снежен мечок.

Тя отми вкуса с глътка от манерката.

— Готова ли си? — обърна се Тиан към втораченото дете.

Хани не реагира, но се изправи веднага, сложи си ските и метна раницата си на гръб. Очевидно бе свикнала да пътува и да се подчинява.

Занаятчията също се изправи, при което почувства остра болка в пищяла и неволно изохка. Хани, която вече потегляше, се извърна рязко. Може би беше решила, че чудовището се е върнало.

Тиан повдигна крачола си (потъмнял от кръв), за да огледа раната. Чорапът ѝ беше започнал да прилепва. Но трябваше да изчака до вечерта.

Хани ѝ хвърли злостен поглед, подскочи във въздуха, за да се обърне отново, сетне пое със скорост, непостижима за Тиан. Може би тази неприязън се дължеше на оцеляването на Тиан, може би на това, че бе заела мястото на майката. А може би я винеше за всичко случило се.

Имаше право. То наистина се бе случило по вина на Тиан. И какво трябваше да прави тя с осемгодишно момиченце, останало без никакви близки? Флууни я беше обявила за майка. Но Тиан си нямаше представа как да бъде майка. Самата тя бе израснала почти сама. Повечето от чиракуващите в завода деца имаха семейства, ала тя не бе посещавала домовете им. Бе лишена от представа относно всички фамилни подробности. Бе посещавала единствено къщите на Джоейн и сега на трите сестри. Всички те бяха мъртви заради нея.

Хани вече почти не се виждаше. Плъзгаше се по леда, без да поглежда назад. Тиан се канеше да я повика, но се отказа. Вместо това ускори ход с ясното съзнание за предстоящите страдания, които щеше да предизвика това претоварване.

Около четири следобед, когато тукашният ден вече отиваше към края си, Тиан изникна иззад пореден завой и видя, че Хани е спряла и се е загледала в гората. Девойката спря до нея.

— Май е време да си направим лагер?

Детето започна да пристъпва встрани по брега и се понесе към дърветата. Мекият сняг се ронеше под ските ѝ. Тиан с мъка я последва.

Дирите от ските на Хани отвеждаха до една падина, наобиколена от дървета. Гората беше тиха, обгърната с недокосната белота. Момиченцето (което тъкмо си сваляше раницата) беше избрало добро място за нощувка — на завет, с удобен източник на гориво, същевременно и на място, предоставящо добра видимост. Детето притежаваше опита на дългогодишен пътешественик, задължително умение по тези места.

Запалиха огън от борови клонки. Хани мълчаливо се зае със своя дял от приготовленията: събра още дърва, вдигна палатката, напълни казана със сняг. Междувременно Тиан приготвяше вечеря.