Роберт Говард - Конан Воинът

По ризницата на кимериеца имаше кръв, съсирена кръв се виждаше и по меча в дясната му ръка.

— Хайде! Преди да са се опомнили!

Балтус усети дръжка на брадва в ръката си. Зогар Саг беше изчезнал. Конан дърпаше младежа след себе си, докато вцепененият му мозък се събуди и краката му започнаха да се движат сами. После Конан го пусна и изтича в сградата, където висяха черепите. Балтус го последва. Зърна зловещия каменен олтар, едва осветен от външния блясък: пет човешки глави се хилеха върху този олтар, а най-свежата му беше страшно позната — беше главата на търговеца Тиберий. Зад олтара се издигаше идол — мрачен, неясен, но смътно напомнящ човешко същество. После Балтус отново се задави от ужас, когато фигурата изведнъж се изправи с тракане на вериги и издигна дълги, безформени ръце в мрака.

Мечът на Конан полетя надолу, чу се звук от срязана плът и хрускане на кости. Тогава кимериецът дръпна Балтус към една врата в задния край на дългата колиба. Изскочиха през нея и отново излязоха в заграждението. На няколко ярда пред тях се изпречи оградата.

Зад колибата на шамана беше тъмно. Конан спря до стената, сграбчи Балтус и го вдигна във въздуха така, както би вдигнал малко дете. Балтус се хвана за върховете на изправените колове, набодени в изсушената от слънцето кал, и се изкатери по тях, без да обръща внимание на одрасканата си кожа. Подаде ръка на кимериеца и тогава иззад колибата на шамана изскочи един набрал скорост пикт. Закова се на място, видял на слабата светлина от полузагасналите огньове човека на стената. Конан метна брадвата си със смъртоносна сила, но устата на воина вече бе отворена, за да извика и да предупреди другарите си. Викът се надигна високо над врявата, секна и пиктът се строполи с натрошен череп.

Изведнъж гълчавата утихна, а после стотици гърла отговориха свирепо и воините скочиха да отблъснат атаката, за която бяха предупредени.

Конан хвана Балтус под мишница и го измъкна нагоре. Секунди след това бегълците скочиха от другата страна на стената.

— Накъде е реката? — не можеше да се ориентира Балтус.

— Сега не трябва да се опитваме да стигнем до реката — обясни Конан. — Гората между селото и реката е пълна с воини. Хайде! Ще тръгнем в посоката, в която въобще не очакват да се отправим — на запад!

Когато навлязоха в гъстата растителност, Балтус хвърли бърз поглед назад и съгледа стената, изпъстрена с главите на диваците, които надничаха отгоре. Пиктите бяха объркани. Не бяха успели да стигнат до стената навреме, за да зърнат укрилите се вече бегълци. Видяха единствено тялото на мъртвия воин. Но не се виждаше никакъв враг.

Балтус разбра, че те още не знаят за бягството му. От другите шумове се досети, че воините, ръководени от пискливия глас на Зогар Саг, доубиват ранения змей със стрели. Миг по-късно настроението във виковете се промени. В нощта се надигнаха крясъци, изпълнени с ярост.

Конан се разсмя зловещо и поведе спътника си по тясна пътека под черните клони. Движеха се на запад. Кимериецът тичаше бързо и сигурно, като че ли по добре осветена магистрала. Балтус залиташе след него, опипвайки гъстите храсталаци от двете си страни.

— Сега ще тръгнат след нас. Зогар е открил, че си изчезнал, а и знае, че главата ми не е сред купчината пред олтара. Куче! Ако имах още едно копие, щях да го пробода преди змията. Върви по пътеката. Не могат да ни последват с фенери, пък и от селото излизат много пътеки. Първо ще тръгнат по онези, които водят към реката — ще хвърлят кордон от воини на мили по брега. Ще ни очакват там. Няма да тръгваме към гората, преди да се наложи. По тази пътечка можем да спечелим време. Сега се дръж за нея и тичай, както никога не си тичал.

— Доста бързо се опомниха от паниката, проклетниците! — изпъшка Балтус, опитвайки се да не изостава от спътника си.

— Те от нищо не се страхуват твърде дълго — изсумтя Конан.

С всяка стъпка се впускаха все по-надълбоко и по-надълбоко в пустошта и по-надалеч от цивилизацията, но Балтус не се съмняваше в мъдростта на Конан. След време кимериецът изръмжа:

— Когато се отдалечим достатъчно от селото, ще завием обратно към реката в голям кръг. Няма друго село на мили от Гвавела. Всички пикти са се събрали наоколо. Ще ги заобиколим. Не могат да ни проследят до зори. Тогава навярно ще ни хванат дирите, но още преди да съмне ние ще изоставим пътеката и ще се впуснем в гората.

Продължиха да тичат. Дъхът на Балтус се процеждаше трудно през зъбите му, скоро усети и болка в хълбока. Блъскаше се в храстите от двете страни на пътеката. Конан изведнъж го дръпна, обърна се и погледна назад по мрачната пътека.