Роберт Говард - Конан Воинът

— А ти как се измъкна? — попита той малко по-късно.

Конан потупа ризницата и шлема си.

— Ако повечето от моите бойци носеха ризници, пред олтара на шамана щяха да висят по-малко черепи. Но повечето от тях вдигат шум с ризниците и затова не ги използват. Чакаха ни от двете страни на пътеката, гадовете. А когато един пикт застане неподвижен, даже горските зверове минават край него, без да го забележат. Видели са ни, като прекосявахме реката, и са заели позиции. Ако бяха направили засадата, след като слязохме на брега, щях да ги усетя. Но те вече ни чакаха и даже лист не потрепваше. Самият дявол не би заподозрял нищо. Най-напред се усъмних, когато чух опъваше на тетива. Залегнах и извиках на мъжете зад мен също да залегнат, но те действаха твърде бавно при това изненадващо нападение. Повечето паднаха още при първия залп, който се стовари върху ни от двете страни. Някои стрели обаче минаха през пътеката и удариха пиктите от другата страна. — Той се усмихна със злобно удовлетворение. — Оцелелите се втурнахме в гората и се счепкахме с тях. Когато видях, че другите са паднали или заловени, хукнах и просто надбягах боядисаните дяволи в мрака. Тичах, пълзях, промъквах се, а понякога лягах под храстите и те минаваха на тълпи край мен. Опитах да стигна до брега и открих, че там е пълно с тях. Очаквали са от мен точно такъв ход. Но аз все пак се промъкнах и рискувах да премина с плуване. Точно тогава чух тъпаните в селото и разбрах, че са хванали някого жив.

— Всичките бяха толкова погълнати от магиите на Зогар, че успях да се покача по стената зад шаманската колиба — продължи разказа си Конан. — Един воин трябваше да пази на това място, но той клечеше зад колибата и наблюдаваше церемонията оттам. Промъкнах се зад него и му строших врата, преди да разбере какво става. Онова копие, дето го хвърлих по змея, беше негово, а ти сега носиш неговата брадва.

— Ами какво беше онова… онова нещо, което уби в шаманската колиба? — попита Балтус и потрепери от спомена.

— Един от боговете на Зогар. Едно от децата на Джебил Саг, което не помни и трябва да се държи вързано на олтара. Биволска маймуна. Пиктите мислят, че те са свещени за Косматия, който живее на луната — бога-горила от Гула.

— Виж, развиделява се. Ето едно хубаво място, където можем да се скрием, докато разберем дали са ни настигнали. Вероятно ще трябва да изчакаме нощта, за да се върнем до реката.

Пред тях се издигаше нисък хълм, опасан с растителност и покрит с дебели дървета и с храсти. Близо до върха Конан се спусна в скален масив, обрасъл с гъсти храсталаци. Легнаха между тях и имаха чудесен изглед към джунглата отдолу, без никой да ги вижда. Балтус не вярваше, че даже пиктите могат да ги проследят по скалистата почва в продължение на четири-пет мили, но се страхуваше от зверовете, които се подчиняваха на Зогар Саг. Вярата му в странния символ малко се бе поразклатила. Но Конан изключваше възможността зверовете да ги последват.

Призрачна белота се простря сред гъстите клони; късчетата небе, които се виждаха, промениха цвета си от розово в синьо. Балтус беше утолил жаждата си в един поток, по усети вълчи глад. Тишината беше абсолютна, ако не се смяташе изчуруликването на някоя птичка. Тъпаните вече не се чуваха. Мислите на младежа се върнаха към зловещата сцена пред шаманската колиба.

— Зогар Саг носеше щраусови пера — каза той. — Виждал съм ги по шлемовете на рицари, идващи от изток да погостуват на бароните от блатата. Но в тази гора няма щрауси, нали?

— О, тези пера идват от Куш — отвърна Конан. — На запад от тук, много далеч, е морският бряг. От време на време покрай него минават кораби от Зингара и продават оръжие, украшения и вино на племената край брега. От тях пък вземат кожи, медна руда и златен прах. Понякога търгуват и с щраусови пера, които вземат от стигийците. На свой ред те пък ги вземат от черните племена от Куш, който се намира на юг от Стигия. Пиктийските шамани ги складират в големи количества. Но тази търговия е много рискована. Твърде вероятно е пиктите да се опитат да ограбят кораба, а и брегът е опасен за кораби. Плавал съм край него, когато бях с пиратите от островите Барача, намиращи се на югозапад от Зингара.

Балтус погледна другаря си с възхищение.

— Знам, че не си прекараш живота си по тези места. Много ли си пътувал?

— Скитал съм надалеч, по-далеч от всеки мъж от моята раса. Виждал съм големите градове на хиборейците, на шемитите, на стигийците и на хирканите. Скитал съм из непознати страни на юг от черните царства на Куш и на изток от морето Вилайет. Бил съм капитан на наемници, корсар, казак, безпаричен скитник, генерал… По дяволите, бил съм всичко, освен крал на някоя цивилизована държава! Но може да стана и такъв, преди да умра. — Хрумването му достави удоволствие и той се разсмя сърдечно. После сви рамене и протегна огромната си фигура върху скалите. — Този живот не е по-лош от другите. Не знам колко дълго ще остана на границата: седмица, месец или година. Обичам да скитам. Но на границата е толкова добре, колкото навсякъде другаде.