Роберт Говард - Конан Воинът

Единият метна брадвата си към младежа и се втурна след нея с вдигнат нож. Балтус приклекна и хвана китката, която прокара ножа на косъм от гърлото му. Двамата паднаха заедно и се претърколиха. Пиктът беше като див звяр, мускулите му — твърди като стоманени въжета.

Балтус се бореше да задържи хватката си върху китката на дивака и да се докопа до брадвата си, но всеки негов опит да удари биваше париран. Пиктът се извиваше жестоко, за да освободи ръката с ножа, вкопчи се в брадвата на Балтус и заби колене в слабините му. Изведнъж се опита да прехвърли ножа в свободната си ръка и в този миг Балтус се изправи на коляно, разполовявайки главата му с отчаян удар на брадвата си.

Скочи и се огледа диво за Конан, очаквайки да го види заобиколен от цяла тълпа диваци. Тогава осъзна цялата сила и жестокост на кимериеца. Конан се беше справил с двама от нападателите си и те лежаха разполовени от ужасния му меч. В момента той отбиваше насочен срещу него къс меч и едновременно с това избягваше удара на брадва с котешки скок встрани, но точно тогава попадна на ръка разстояние от клекнал дивак с лък. Преди пиктът да опъне тетивата, кървавият меч полетя надолу и го разцепи от рамото до средата на гръдната кост, където острието спря. Останалите воини се втурнаха от двете му страни. Балтус метна брадвата си с точност, която намали нападателите с един, а Конан, изоставяйки усилията да извади меча си, се завъртя и посрещна следващия пикт с голи ръце. Силният воин, с една глава по-нисък от врага си, подскочи и замахна с брадвата си, като в същото време мушна смъртоносно с ножа си. Ножът обаче се счупи в ризницата на кимериеца, а брадвата спря във въздуха, тъй като пръстите на Конан се сключиха като желязо около спускащата се ръка. Шумно изпука кост и Балтус видя как пиктът трепва и се препъва. В следващия миг той се гърчеше във въздуха високо над главата на Конан, риташе и махаше с ръце, а после бе захвърлен на земята с такава сила, че се просна неподвижен с натрошени крайници и счупен гръбнак.

— Хайде! — Конан измъкна меча си и грабна брадвата. — Вземи лък и сноп стрели и побързай! Пак ще трябва да си плюем на петите. Те са чули тази врява и ще пристигнат съвсем скоро. Ако се опитаме да плуваме сега, ще ни украсят със стрели, преди да сме стигнали до течението.

Конан не се впусна надълбоко в гората. На неколкостотин ярда от реката той промени полегатия си курс и тръгна успоредно с нея. Балтус усети твърдото му решение да не се отдалечават от реката, която трябваше да прекосят, за да предупредят хората от форта. Зад тях се надигнаха шумните крясъци на горските дяволи. Очевидно пиктите бяха стигнали до просеката, където лежаха телата на убитите. Виковете се усилиха, което показваше, че диваните са тръгнали да ги преследват в гората. Бяха оставили следа, която всеки пикт можеше да открие.

Конан ускори ход, а Балтус стисна зъби и го последва. Усещаше, че всеки момент може да припадне. Струваше му се, че не е ял от векове. Кръвта му пулсираше толкова силно в тъпанчетата, че той не беше сигурен дали виковете зад тях за заглъхнали.

Конан изведнъж спря. Балтус се облегна о едно дърво и изпъшка.

— Отказаха се! — изръмжа варваринът и се намръщи.

— Промъкват… се… към… нас! — задъхано промълви Балтус.

Конан поклати глава.

— При кратко преследване като това щяха да крещят на всяка крачка. Не, върнали са се. Мисля, че чух някой да вика подире им няколко секунди преди да утихне врявата. Позовали са ги обратно. Това е добре за нас, но е дяволски зле за хората от форта. Означава, че воините се призовават от горите за атака. Онези, на които се натъкнахме, бяха от долното течение на реката. Те несъмнено бяха тръгнали към Гвавела, за да се присъединят към щурма на форта. По дяволите, сега сме по-далеч от всякога! Ще трябва да прекосим реката.

Обърна се на изток и хукна през гъсталака, без да се опитва да се прикрие. Балтус го последва. Чак сега усети болката от раните по гърдите и рамото си, където се бяха забили зъбите на пикта. Изведнъж Конан го дръпна назад. После чу ритмични плясъци, погледна през листака и видя, че по реката се задава кану. Единственият му пътник гребеше усилено срещу течението. Беше силен пикт с бяло перо от чапла, забито в медната лентичка, придържаща подрязаната му грива.

— Този е от Гвавела — промърмори Конан. — Емисар на Зогар. Личи си по бялото перо. Водил е мирни преговори с племената надолу по реката и сега бърза да се върне, за да участва в касапницата.