Роберт Говард - Конан Воинът

Огромната глава се завъртя, а очите пламнаха със зелен блясък. Животното не ръмжеше и не лаеше. Спусна се подире им безшумно, като призрак.

Нека да дойде — промърмори Конан. — Може да надуши дяволите преди ние да ги видим.

Балтус се усмихна и ласкаво погали кучето по главата. Устните на звяра се дръпнаха и оголиха блесналите му зъби. После огромното животно смирено наведе глава и неуверено завъртя опашка, сякаш забравило за дружбата с хората. Балтус сравни кокалестото тяло на огромния измършавял звяр с дебелите, загладени кучета, които се прескачаха с радостен лай в кучкарника на баща му. Въздъхна. За зверовете на границата не беше по-лесно, отколкото за хората. Кучето почти бе забравило нежността и приятелството.

Изкормвача се впусна напред, а Конан го остави да води. Последният лъч светлина изчезна и се възцари абсолютен мрак. Разстоянието се стопяваше под силните им крака. Изкормвача беше като ням. И миг по-късно го чуха… демонично подвикване по реката пред тях, неясно като шепот.

Конан изруга като луд.

— Атакуват форта! Закъсняхме! Хайде!

Той ускори ход, доверявайки се на обонянието на кучето пред тях. Балтус забрави за глада и умората си.

С напредването им виковете се усилваха, а над дивашките крясъци се чуваха плътните гласове на войниците. Точно когато Балтус започна да се опасява, че ще се натъкнат на диваците, които виеха съвсем наблизо пред тях, Конан зави и се отдалечи от реката в широк полукръг, който ги отведе до ниско възвишение. Оттам можеха да огледат гората. Видяха форта, осветен от фенери върху високи колове, забити по стените. Те хвърляха премигваща, несигурна светлина върху просеката. На тази светлина двамата видяха тълпи от голи, боядисани фигури по краищата на просеката. Реката гъмжеше от канута. Пиктите бяха обградили форта отвсякъде.

Град от стрели трополеше по стените откъм гората и откъм реката. Плътното бръмчене на тетивите се издигаше над дивашкия крясък. Завили като вълци, неколкостотин голи воини с брадви в ръце изтичаха под дърветата й се втурнаха към източната порта. Бяха на около сто и петдесет ярда от целта си, когато гибелен залп от стрели покри земята с трупове и отпрати оцелелите в панически бяг към дърветата. Канутата се стрелнаха към речната стена, но бяха посрещнати от друг душ дълги стрели и от прашките, монтирани по кулите от тази страна на стената. Камъни и дървета полетяха във въздуха и потопиха половин дузина канута, убивайки пътниците им, а другите лодки се отдръпнаха на безопасно разстояние. Триумфален рев се надигна от стените на форта. Отговори му зверски вой от всички страни.

— Ще се опитаме ли да пробием обсадата? — нетърпеливо попита Балтус.

— Фортът е обречен. Пиктите са кръвожадни и няма да спрат, докато не бъдат избити до крак. А те са твърде много и хората от форта няма да могат да се справят с всичките. Не можем да се промъкнем, а ако го направим, не ни остава нищо друго, освен да умрем заедно с Валаний.

— Значи просто трябва да си спасяваме кожите?

— Да. И да предупредим заселниците. Знаеш ли защо пиктите не се опитват да подпалят форта с огнени стрели? Защото не искат пламъците да предупредят хората на изток. Планът им е да прегазят форта и после да се спуснат на изток, преди някой да е разбрал за падането му. Мерак им е да прекосят Гръмотевичната река и да превземат Велитриум преди някой да се е усетил какво става. Ако не това, поне смятат да унищожат всяко живо същество между форта и Гръмотевичната река.

Не успяхме да предупредим форта, а сега виждам, че и с това нямаше да му помогнем. Вътре има твърде малко хора. Още няколко атаки, и пиктите ще прескочат стените, ще съборят портите. Но можем да подкараме заселниците към Велитриум. Хайде! Сега сме извън обсадата на тези диваци. Ще се измъкнем невредими.

Те извиха в широк полукръг. Чуваха усилването и утихването на виковете, които отбелязваха всяка атака и всеки отпор. Хората във форта се държаха, но яростта в писъците на нападателите не намаляваше. Те вибрираха с тембър, изразяващ сигурност в окончателната им победа.

Преди Балтус да разбере, че са приближили пътя, водещ на изток, те излязоха на него.

— Сега тичай! — изръмжа Конан.

Балтус стисна зъби. До Велитриум бяха деветнадесет мили, а до Потока на скалповете, зад който започваха селищата — поне пет. На аквилонеца му се струваше, че се бият и тичат от векове. Но нервната възбуда, разпалила кръвта му, го подтикваше към свръхчовешки усилия.