Роберт Говард - Конан Воинът

Дръпна стрелата чак до главата си, пусна тетивата и една от фигурите се строполи на земята. Останалите се стопиха в гората от двете страни на пътя. Кучето яростно зави. Изведнъж в края на пътя, под дърветата, се появи фигура. Тя започна да се прокрадва към падналите дънери. Тетивата на Балтус избръмча и пиктът изскимтя, залитна и се срина в сенките, със стрела в бедрото. Изкормвача се прехвърли през дънерите и скочи в храстите. След малко кучето се промъкна обратно до Балтус, с окървавени челюсти.

Повече никой не се появи на пътя. Младият мъж започна да се опасява, че те се прокрадват покрай позицията му през гората и когато чу едва доловим звук отляво, стреля напосоки. Изруга, когато чу, че стрелата се заби в дърво, но Изкормвача се спусна тихо, като призрак, в храстите. Оттам се чу трошене и хъркане, после животното изникна като дух от храстите и погали огромната си, окървавена глава о ръката на Балтус. От една рана на рамото му се стичаше кръв. Шумовете в гората заглъхнаха.

Диваците, скрити край пътя, очевидно разбраха съдбата на другаря си и решиха, че откритата атака е за предпочитане пред мрака и през зъбите на дяволския звяр, който нито се виждаше, нито се чуваше. Втурнаха се внезапно от двете страни на пътя. Трима паднаха, пронизани от стрели… и останалите двама се поколебаха. Единият се обърна и хукна обратно по пътя, но другият се хвърли към Балтус. Очите и зъбите му светеха на бледата светлина, в ръката си държеше вдигната брадва. Младежът скочи, но се подхлъзна и именно това му спаси живота. Свистящата в полета си брадва отсече кичур от косата му и пиктът се претърколи сред дърветата от инерцията на пропуснатия удар.

Преди да се изправи на крака, Изкормвача му бе извадил гръкляна.

Последва напрегнат период на изчакване. През това време Балтус се чудеше дали човекът, който избяга, е бил единственият оцелял от групата. Очевидно това е била малка дружина, която или е напуснала битката край форта, или е била изпратена на разузнаване пред основните сили. С всеки изминал момент шансовете за оцеляване на жените и децата, поели към Велитриум, се увеличаваха.

После, без предупреждение, дъжд от стрели просвистя над убежището му. Див вой се надигна от гората и по пътя. Или оцелелият беше повикал помощ, или към първата група се бяха присъединили още воини. Подпалената колиба още тлееше, но светлината беше съвсем слаба. После пиктите се втурнаха към него, плъзгайки се сред дърветата край пътя. Той изстреля три стрели и захвърли лъка. Сякаш усетили безизходното му положение, диваците продължиха, вече без да викат. Мъртвешката тишина се изпълни с тропот на много крака.

Балтус яростно и нежно прегърна главата на огромното куче, което ръмжеше до него, и промърмори:

— Добре, момче, да ги пратим в Ада! — И скочи на крака с брадва в ръка.

После тъмните фигури се спуснаха през дънерите и приключиха битката с буря от размахани брадви, промушващи ножове и разкъсващи зъби.

Когато Конан се отклони от пътя за Велитриум, той очакваше да тича около девет мили и се подготви за изпитанието. Но не беше изминал много от пътя, когато чу шум от стъпките на група мъже пред себе си. По звука разбра, че не са пикти, и им извика:

— Кой е там? — попита дрезгав глас. — Стой, където си, докато не те видим, или ще ти пуснем една стрела.

— В тази тъмница не можеш да улучиш и слон — нетърпеливо отговори Конан. — Хайде, глупако! Аз съм — Конан. Пиктите преминаха реката.

— Вече го очаквахме — отвърна водачът, докато групата напредваше: високи, стройни мъже със строги лица и лъкове в ръце. — Един от нас рани антилопа и я проследи почти до Черната река. Чул ги да крещят по реката и се върна в лагера. Зарязахме солта и каруците, освободихме воловете и тръгнахме колкото се може по-бързо. Ако пиктите обсаждат форта, те ще пуснат бойни дружини и към нашите колиби.

— Семействата ви са в безопасност — изръмжа Конан.

— Моят другар тръгна напред, за да ги заведе до Велитриум. Ако се върнем на главния път, ще се натъкнем на цяла орда. Ще се насочим на югоизток, през гората. Тръгвайте напред, а аз ще разузная отзад.

Няколко мига по-късно цялата група хукна на югоизток. Конан ги последва по-бавно, но така, че да може да ги чува. Изруга заради шума, който вдигаха; толкова пикти или кимерийци биха се движили през гората, без да вдигнат повече шум от вятъра, духнал през черните клони.

Тъкмо беше прекосил една полянка, когато се обърна. Примитивните му инстинкти му подсказаха, че някой го следва. Застана неподвижен сред храстите и чу врявата, която вдигаха отстъпващите заселници. После отзад се обади сподавен глас: