Роберт Говард - Конан Воинът

— Конан! Конан! Чакай ме, Конан!

— Балтус! — объркано каза той. После подвикна предпазливо: — Тук съм!

— Чакай ме, Конан… — гласът се чу по-отчетливо.

Кимериецът излезе от сенките и се намръщи.

— Какво, по дяволите, правиш тук?… Кром!

Приклекна и косите му настръхнаха. От другата страна на полянката не се появи Балтус. Странен блясък пламна сред дърветата. Плуваше към него и блещукаше странно — зелен адски огън, който се движеше внимателно и целенасочено.

Спря на няколко фута и Конан се втренчи свирепо в него, опитвайки се да различи замъглените от огъня очертания. Треперещият пламък имаше твърда сърцевина. Пламъкът бе нещо като зелена одежда, маскирала някакво живо и зло същество, но варваринът не успя да различи формата му. После изведнъж насред огнената колона заговори глас:

— Защо стоиш като овца и чакаш касапина, Конан?

Гласът беше човешки, но в него се чуваха странни, нечовешки вибрации.

— Овца?! — гневът на Конан надделя над моментното му страхопочитание. — Да не мислиш, че ще взема да се уплаша от един проклет пиктийски блатен дявол? Един приятел ме извика.

— Аз те извиках с неговия глас — отвърна другият. — Хората, които следваш принадлежат на брат ми. Но сега ти си мой. 0, глупако, дошъл си отдалеч, от сивите хълмове на Кимерия да посрещнеш участта си в горите на Канаджохара.

— Ти и преди имаше възможност да ме убиеш — изпръхтя Конан. — Защо не ме премахна тогава, щом можеш да го направиш?

— Брат ми не беше боядисал черен череп за теб, не беше го хвърлил в огъня, който гори вечно върху черния олтар на Гула. Не беше прошепнал името ти на черните призраци, които обитават горния край на Черната земя. Но един прилеп е прелетял над Планината на мъртвите и е нарисувал образа ти с кръв върху бялата тигърска кожа, която виси пред колибата, където спят Четиримата братя на Нощта. Огромни змии се увити около краката им и звездите премигват като светулки в косите им.

— Защо боговете на мрака са ме осъдили на смърт? — изръмжа Конан.

Нещо… ръка, крак или зъб, той не разбра точно, се измъкна от пламъка и бързо направи знак върху пръстта. Там грейна символ, белязан с огън, и угасна, но не и преди Конан да го разпознае.

— Осмелил си се да нарисуваш знака, който само жреците на Джебал Саг се осмеляват да рисуват. Гръмотевици забучаха над Планината на мъртвите, а олтарът на Гула е съборен от вятър, дошъл от Залива на призраците. Гмурецът, който е пратеник на Четиримата братя на Нощта, прелетя бързо и прошепна името ти в ухото ми. Времето ти изтече: ти вече си мъртъв. Главата ти ще увисне в храма на брат ми, а тялото ти ще бъде изядено от чернокрилите, остроклюни Деца на Джил.

— Кой, по дяволите, е брат ти? — попита Конан. Докато държеше в ръката си голия меч, ловко напипа брадвата в колана си.

— Зогар Саг, детето на Джебал Саг, което все още посещава неговите гори. Една жена от Гвавела спала в горичка, свещена за Джебал Саг. Родила бебе — Зогар Саг. Аз също съм син на Джебал Саг. Зогар Саг ме призова от Мъгливите земи. Със заклинания, чародейства и със собствената си кръв той ме материализира в плътта на неговата планета. Ние сме едно, свързани сме с невидими нишки. Мислите му са мои мисли. Ако го ударят, мен ме боли. Ако ме порежат, той кърви. Но вече ти казах достатъчно. Скоро твоят дух ще говори с духовете на Черната земя и те ще ти разкажат за старите богове, които не са мъртви, а спят във външните бездни и от време на време се събуждат.

— Бих искал да видя как изглеждаш — промърмори Конан, освобождавайки брадвата си, — ти, който оставяш следа като птица, гориш като пламък и говориш с човешки глас.

— Ще види — напевно отвърна гласът от пламъка. — Ще видиш и ще отнесеш знанието си в Черната земя.

Пламъците подскочиха и потънаха, намаляха и съвсем избледняха. Лицето започна да добива формата на сянка. Най-напред Конан помисли, че това е самият Зогар Саг, обвит в зелен огън. Но лицето се издигаше по-високо от неговото и в него се четеше нещо демонично — Конан бе забелязал най-различни аномалии в чертите на Зогар Саг — кривогледство, изострени уши, тънки, вълчи устни. Тези странности бяха преувеличени у съществото, което се въртеше пред него. Очите бяха червени като въглени от жив огън.

Видя и повече детайли — ръце, слабо тяло, покрито със змийски люспи, но все пак с човешки форми от кръста нагоре; отдолу — дълги крака като на жерав, завършващи със скосени, трипръсти ходила като на някоя огромна птица. Около чудовищните крака трепна син огън и угасна. Видя му се като блестяща мъгла.