Роберт Говард - Конан Воинът

Балтус не беше и сънувал такъв скок, такава разфучана страст към унищожение, олицетворена в тази гигантска маса от железни мускули и разкъсващи зъби.

В скока си огромният звяр не само счупи стълба, но и откъсна осакатеното тяло на жертвата си от вървите. В един и същ миг огромните зъби изтърбушиха и разпокъсаха човека, а гигантските бивници откъснаха цялата горна част на главата му, прониквайки през черепа безпрепятствено, като през плът. Здравите ремъци от сурово лико поддадоха като хартия; на мястото, където бяха вързани ремъците, нямаше плът и кости. Балтус гледаше като парализиран. Мозъкът му отказваше да приеме онова, което виждаха очите му. После изведнъж повърна. Беше ходил на лов за мечки и пантери, но не беше и сънувал звяр, който може да превърне един човек в червен парцал за част от секундата.

С остатъка от кървавата си плячка саблезъбият изчезна през портата и няколко мига по-късно от гората се чу плътен рев, който се отдалечаваше. Но пиктите все още се свиваха назад между колибите, а шаманът още стоеше с лице към портата, зейнала като черен отвор, за да пропусне нощта.

Изведнъж Балтус се обля в студена пот. Какъв нов ужас щеше да мине през тази порта, за да превърне в леш и неговото тяло? Обзе го невъобразима паника и той напразно задърпа ремъците си. Нощта изглеждаше черна и зловеща зад огньовете. Самите огньове светеха зловещо като пламъците в Ада. Усети очите на пиктите, втренчени в него — стотици алчни, жестоки очи. Мъжете около него вече не приличаха на хора; бяха дяволите на тази черна джунгла, на които крещеше през мрака демонът с перата.

Зогар изпрати друг призив, който разтърси нощта, но той бе абсолютно различен от първия. Бе отвратително съскане и Балтус изстина от мисълта, която му дойде на ум. Ако змия можеше да съска толкова силно, би издала точно същия звук.

Проточи се дълга, бездиханна тишина, в която Балтус се задушаваше от туптенето на сърцето си. И после зад портата прозвуча свистене, сухо шумолене, а в рамките на осветената порта се появи отвратителен гостенин.

Балтус пак разпозна чудовището от древните легенди. Видя и позна древния, зъл змей, който се виеше там. Клиновидната му глава, голяма колкото главата на кон, бе изправена високо, над един човешки бой. Разпозна и бледия блясък на туловището, виещо се зад нея. Раздвоеният език се стрелкаше навън и навътре, а огньовете осветяваха оголените му зъби.

Ужасът от съдбата, която му предстоеше, парализира Балтус напълно. Това бе влечугото, наречено още от древните Змията-Призрак — белезникав, отвратителен ужас, който пропълзявал нощем в колибите и разкъсвал цели семейства. Прекършвал жертвата си като питон, но за разлика от другите змии, в зъбите му имало отрова, която довеждала до подлудяване и смърт. И това чудовище отдавна се смяташе за изчезнало. Значи Валаний е говорил истината. Никой бял човек не знаеше какви същества обитават огромната гора отвъд Черната река.

Змеят приближи тихо, гърчейки се по земята. Отвратителната му глава остана издигната, но леко се изкриви назад, готова за удар. Балтус гледаше с изцъклени, хипнотизирани очи в това отвратително гърло, през което щеше да мине скоро, и не усещаше нищо друго, освен смътно гадене.

И тогава нещо литна от сенките на колибите, а огромното влечуго запълзя обратно с бързи извивки. Като на сън Балтус видя късо копие, забодено в силния врат, точно под зейналите челюсти. Дръжката стърчеше от едната страна, стоманеният връх — от другата.

Като се гърчеше отвратително, побеснялото влечуго се претърколи до насядалите мъже. Копието не беше засегнало гръбнака му, беше проболо само вратните мускули. Чудовището започна да шиба бясно с опашка и покоси дузина мъже, а челюстите му тракаха конвулсивно и пръскаха отрова, която изгаряше като течен огън. С вой, ругатни и крясъци хората се разбягаха обезумели пред него, блъскаха се, тъпчеха падналите и изчезваха зад колибите. Гигантската змия се търколи в огъня, разхвърляйки искри и главни, а от болката яростта й стана още по-безумна. Стената на една колиба се строполи от страхотния удар на опашката.

Мъже, жени и деца се щураха, накъдето им видят очите, минаваха през огньовете и тъпчеха запалените пънове. Пламъците се извисиха, после угаснаха. Само блед червеникав отблясък осветяваше кошмарната сцена, където гигантското влечуго шибаше и се търкаляше, а хората наоколо му крещяха в паническия си бяг.

Балтус усети, че нещо го дърпа за китките и после, като по чудо, той беше развързан, а една силна ръка го издърпа зад стълба. Като в мъгла успя да види Конан.