Роберт Говард - Конан Воинът

— Е, да вървим. Ако хората в този град мислят да ни прережат гърлата, те могат да го направят и сега, преди да започнат горещините.

Валерия помисли, че в черния му хумор може да се крие пророчество. Нощните й страхове бяха преминали. Ревящите дракони от далечната гора бяха като ужасен сън. В колана й имаше втъкната кама, а и вървеше до кимериеца. Каквито и опасности да ги очакваха, враговете им щяха да са хора. А Валерия от Червеното братство никога не се страхуваше от мъжете.

Конан сведе поглед към раз люляната й походка, която толкова си пасваше с неговата.

— Походката ти прилича повече на планинец, отколкото на моряк — отбеляза той. — Сигурно си аквилонка. Слънцето на Дарфар не е изгорило кожата ти. Много принцеси биха ти завидели.

— Аз наистина съм от Аквилония — отвърна тя. Комплиментите му вече не я дразнеха. Беше й приятно от нескритото му възхищение. Ако друг мъж беше поел поста й, докато спи, тя щеше да се ядоса — винаги се обиждаше жестоко на всеки, който се опитваше да я закриля заради пола й. Но сега откри някакво тайно удоволствие във факта, че този мъж постъпва така. И не се възползва от страха и от слабостта й. Все пак, реши тя, спътникът й не беше обикновен мъж.

Слънцето се издигна високо над града и оцвети кулите в зловещо червено.

— Снощи, изправени срещу луната, бяха черни — изръмжа Конан. Очите му се замъглиха от безкрайните суеверия на варварите. — Кърваво червено — като заплаха от кръв призори. Този град не ми харесва!

Но те продължиха и докато вървяха, Конан отбеляза факта, че от север към града не води никакъв път.

— Никакъв добитък не е утъпкал полето от тази страна — продължи той. — От години, а може би и от векове, земята не е докосвана от рало. Но виж — някога това поле е било обработвано.

Валерия видя старите бразди за напояване, които той посочи. На места те бяха наполовина запълнени и обрасли с кактуси. Тя се намръщи объркано, когато огледа полето, простряло се около целия град и гората зад него, ограждаща го като огромен, мрачен пръстен. Зад този пръстен не се виждаше нищо.

Тя погледна неспокойно към града. По бойниците не блестяха шлемове и копия, не свиреха тромпети, от кулите не се чуваха предупреждения. Абсолютна тишина: като в гората, надвиснала над стените и кулите.

Слънцето се беше издигнало високо на изток, когато двамата застанаха пред огромната порта в северната стена, под сянката на високата крепост. Ръждата ядеше железните скоби на голямата бронзова порта. Дебели паяжини блестяха по пантите, по праговете и по обкова.

— Не е отваряна от години! — възкликна Валерия.

— Мъртъв град — допълни Конан. — Ето защо полето е недокоснато.

— Но кой го е построил? Кой е живял тук? И защо са го изоставили?

— Кой може да каже? Може някой прогонен клан от стигийците да го е построил. А може и да не е — не прилича на стигийска архитектура. Много хора бяха прогонени от враговете си или пък чумата ги умори.

— В такъв случай съкровищата им още събират прах и паяжини тук — предположи Валерия и алчността, характерна за професията й, се събуди у нея, подсилена от женското й любопитство. — Ще можем ли да отворим вратата? Да влезем и да поразгледаме.

Конан погледна неуверено тежката порта, но опря силното си рамо о нея и натисна с цялата мощ на мускулестите си прасци и бедра. С пронизително скърцане на ръждясалите си панти портата мръдна бавно навътре. Конан се изправи и извади меча си. Валерия погледна през рамото му и ахна.

Пред погледа им не се разкри широка улица или двор, както можеше да се очаква. Отвореният портал водеше директно в широка, дълга зала, на която краят й не се виждаше. Подът бе покрит със странен червен камък, изрязан на квадратни плочки, които сякаш отразяваха невидими пламъци. Стените бяха от лъскав зелен материал.

— Шемит да съм, ако това не е нефрит! — изруга Конан.

— В такова количество?

— Грабил съм достатъчно от китанските кервани и знам какво говоря — не отстъпи кимериецът. — Това е нефрит!

Сводестият таван бе от изумрудено зелен камък, който грееше с отровно излъчване.

— Зелените огнени камъни — изръмжа Конан. — Така му викат хората от Пунт. Предполага се, че тези камъни са вкаменените очи на праисторически змии, които древните наричали „зелените змейове“. В тъмното светят като котешки очи. Нощем тази зала се осветява от тях, но това ще е една адски странна илюминация. Да се огледаме. Може да намерим скривалище със скъпоценности.