Роберт Говард - Конан Воинът

Едва доловим шум прекъсна мислите й. Преди да осъзнае какво я бе смутило, тя вече беше на крака с извадена кама. Конан не беше се върнал и тя знаеше, че не е чула него.

Звукът се чу някъде зад вратата към галерията. Тя се провря безшумно през нея, пропълзя до балкона и погледна иззад тежките колони.

Един човек се прокрадваше през залата.

Гледката на човешко същество в този град, който сметнаха за изоставен, я шокира. Клекнала зад каменната колона, Валерия свирепо погледна към прокрадващата се фигура. Нервите й бяха опънати до скъсване.

Човекът изобщо не приличаше на фигурите от фреските. Беше малко по-висок от среден на ръст, много тъмен, но не негър. Нямаше никакви дрехи, освен малка копринена кърпа, която частично покриваше мускулестите му бедра, и кожен колан, широк една педя, препасан около тънкия му кръст. Дългата му черна коса висеше на тънки кичури по раменете и му придаваше свиреп вид. Беше мършав, но жилав, с мускулести крака и ръце, но без онези месести подложки, които придават приятна симетрия на фигурата. Беше конструиран с почти отблъскваща икономия.

Но не толкова външният му вид, а поведението му впечатлиха жената, която го наблюдаваше. Той се промъкваше крадешком, приклекнал, постоянно въртейки глава насам-натам. В дясната си ръка държеше широк нож. Явно мъжът беше доста неспокоен. Той трепереше, сякаш обзет от ужас. Когато се обърна, тя видя пламъка в дивашките очи зад тънките кичури черна коса.

Той не я видя. Плъзна се на пръсти през залата и изчезна през отворената врата. Миг по-късно тя чу предсмъртен вик, после всичко утихна.

Разяждана от любопитство, Валерия се плъзна през галерията и стигна до вратата над мястото, където бе изчезнал човекът. Вратата водеше към друга, по-малка галерия, опасваща просторна стая.

Тази стая се намираше на третия етаж и таванът й не беше толкова висок както в залата. Беше осветена само от огнени камъни и странният им зелен блясък оставяше пространството под балкона в сянка.

Валерия се облещи. Човекът, когото видя, все още беше в стаята.

Лежеше по лице върху тъмночервен килим в средата на стаята. Тялото му беше отпуснато, ръцете — широко разперени. Кривият му нож лежеше до него.

Тя се учуди защо човекът лежи неподвижно. После присви очи и се взря в килима. Цветът на плата около човека бе малко по-различен, бе по-дълбоко, по-ярко червен.

Тя потрепери и се сви по-близо до колоната, като внимателно наблюдаваше сенките от горната галерия. Те обаче не издаваха своята тайна.

Изведнъж на сцената на мрачната драма се появи друга фигура. Човек, подобен на първия, влезе през вратата срещу залата.

Очите му гледаха свирепо към човека на пода. Изписка нещо, което звучеше като „Чикмек!“. Другият не помръдна.

Човекът бързо прекоси стаята, наведе се и сграбчи падналия за рамото, като го преобърна. После извика сподавено, тъй като главата безпомощно се строполи назад: гърлото на жертвата бе прерязано от ухо до ухо.

Човекът остави трупа на окървавения килим и скочи на крака, разтреперан като лист. Лицето му беше пребледняло от страх. Коленичи и изведнъж замръзна като статуя, вперил поглед към другия край на стаята.

В сенките зад балкона се появи призрачна светлина, която все повече нарастваше, светлина, която не приличаше на огнения каменен блясък. Докато наблюдаваше сцената, Валерия усети, че косата й настръхва: едва забележим в пулсиращата светлина, изплува човешки череп. И именно черепът — все още човешки, но ужасно обезформен — излъчваше тази призрачна светлина. Висеше там, като глава без тяло, измъкната от света на нощта и сенките, блестяща все по-отчетливо и по-отчетливо; човек, но не съвсем в нейните представи за човека.

Втренчен във видението, мъжът стоеше неподвижно — въплъщение на парализиращия ужас. Съществото излезе от стената, а с него се движеше чудновата сянка. Сянката бавно се появи — човекоподобна фигура, а голото й тяло грееше ослепително в нюансите на снежнобелите кости. Черепът върху раменете й се усмихна. Черните дупки на очите зейнаха грозно насред сатанинския си ореол и човекът насреща му нямаше сили да свали очи от него. Мечът увисна в безчувствените му пръсти, сякаш магията го бе хипнотизирала.

Валерия разбра, че не само страхът бе парализирал мъжа. Някакви пъклени способности на тази пулсираща светлина го бяха лишили от силата му да мисли и действа.

Най-накрая жертвата се размърда, но само за да изтърве меча си и да се строполи на колене, закривайки очите си. Човекът безмълвно очакваше удара на меча, който проблесна в ръката на видението, издигнало се над него като демон на Смъртта, побеждаващ човечеството.