Роберт Говард - Конан Воинът

Мъжът спря за малко и погледна назад, към абаносовата твърд зад тях. Не се помръдваше нито лист, нито една птичка не чуруликаше. Всичко сякаш бе замръзнало в такава тишина, каквато трябва да е царяла по света преди Сътворението.

Хайде — прошепна Конан, вземайки ръката на спътничката си. — Него вече го няма. Но ако от гората изскочат още дракони…

Не беше необходимо да я убеждава.

Градът изглеждаше много надалеч през полето, по-далеч, отколкото им се бе сторила от скалата. Сърцето на Валерия биеше с всичка сила, сякаш щеше да се задуши. На всяка стъпка тя очакваше да чуе пукане на храсти и да види друг колосален кошмар да се носи към тях. Но нищо не наруши тишината в гъсталака.

След като се отдалечиха на миля от гората, младата жена започна да диша по-свободно. Самоувереността й започна да се връща. Слънцето беше залязло и мракът се спускаше над полето, осветено слабо от звездите, които превръщаха в призраци недоразвитите кактуси.

— Няма добитък, полето не е обработвано — промърмори на себе си Конан. — Как живеят тези хора?

— Може би затварят стадата в обори през нощта — предположи Валерия, — а нивите и пасищата са от другата страна на града?

— Може би — изръмжа той. — Не виждам и никакви скали.

Луната се показа иззад града и гравира стените и кулите в черно на фона на жълтия си блясък. Валерия потрепери. Черен срещу луната, непознатият град изглеждаше още по-мрачен и зловещ.

Вероятно подобно чувство бе споходило и Конан, защото той спря, огледа се и обяви:

— Спираме тук. Няма смисъл да се появяваме пред вратите им посред нощ. Сигурно няма да ни пуснат. Освен това имаме нужда от почивка, а не знаем как ще ни приемат. След няколко часа сън ще сме в по-добра форма за бягство или битка.

Намери легло в един кактус, който растеше в кръг — феномен, обичаен за южната пустиня. Направи отвор в растението с меча си и покани Валерия да влезе.

— Тук ще бъдем защитени от змиите.

Тя погледна уплашено назад към черната линия, откъдето започваше гората. Бяха се отдалечили на около шест мили.

— Предполагам, че драконите излизат от горите?

— Ще внимаваме — отговори той, макар че нямаше представа какво ще направят, ако стане нещо такова. Взираше се в града, от който ги деляха няколко мили. Никаква светлинна не проблясваше от кулите. Огромна черна маса от тайнственост, издигната загадъчно срещу лунното небе.

— Лягай и заспивай. Аз ще пазя пръв.

Тя се поколеба, поглеждайки го неуверено, но той седна отвън и кръстоса крака, обърнат към полето, с меч между коленете и с гръб към нея. Без повече коментари Валерия легна върху пясъка в бодливия кръг.

— Събуди ме, когато луната достигне зенита си — нареди му тя.

Той нито отговори, нито се обърна към нея. Последният й спомен, преди да потъне в сън, бе за мускулестата му фигура, неподвижна като статуя, излята от бронз, очертана на фона на увисналите от небето звезди.

Валерия се стресна от зората, която се прокрадваше над полето.

Тя седна и разтри очи. Конан клечеше край кактуса, режеше дебелите му листа и сръчно издърпваше бодлите.

— Ти не ме събуди — обвини го тя. — Оста̀ви ме да спя цяла нощ!

— Беше уморена — подсмихна се той. — Може и задникът ти да е протрит от дългата езда. Вие пиратите не сте свикнали със седлото.

— Ами ти? — продължи да упорства тя.

— Преди да стана пират, бях казак — отвърна той. — Тези хора живеят на седлото. Подремвам като пантера и не изпускам от очи пътеката, откъдето идват кошутите. Ушите ми са на пост, докато очите ми спят.

И наистина, гигантският варварин изглеждаше толкова бодър, сякаш цяла нощ бе спал в пухено легло. След като извади тръните и обели твърдата кора, той подаде на момичето едър, сочен кактусов лист.

— Забий сега зъби в тази круша. Тя е водата и храната на пустинника. По едно време бях и вожд на зуагирсите — пустинници, които се препитават с грабеж; на кервани.

— Има ли изобщо място, където да не си бил? — попита спътничката му с подигравка и с възхищение.

— Не съм бил цар на Хиборейското царство — усмихна се той и отхапа огромна хапка от кактуса. — Но съм мечтал да стана такъв. Пък някой ден може и да стана. Защо не?

Тя поклати глава, учудена от спокойната му дързост, и се захвана с крушата. Не й се стори неприятна на вкус, а и беше пълна със студен, удовлетворяващ жаждата сок. Конан привърши закуската си и изтри ръце в пясъка. После стана, и прокара пръсти през гъстата си черна грива, повдигна колана си и каза: