Роберт Говард - Конан Воинът

Двамата слязоха в мрака под клоните и се плъзнаха тихо на земята. Валерия да си мислеше, че биенето на сърцето й сигурно се чува на километри. Шумното клокочене и лочене зад гъсталака показваше, че драконът пие от езерото.

— Ще се върне веднага щом си напълни търбуха — прошепна Конан. — Докато отровата го убие, може да минат часове… ако това изобщо стане.

Някъде зад гората слънцето се скриваше зад хоризонта, а гората беше мрачно място на черните сенки и безрадостните перспективи. Конан грабна Валерия през кръста и се плъзна с нея от ръба на скалата. Вдигна по-малко шум и от вятъра, носещ се край дърветата, но Валерия си мислеше, че меките й ботуши издават бягството им на цялата гора.

— Надявам се, че няма да може да ни проследи — промърмори Конан. — Но ако вятърът духне към него, не е изключено да ни надуши.

— Митра, нека вятърът не духа! — въздъхна Валерия.

Лицето й бе като блед овал в мрака. Със свободната си ръка тя сграбчи камата, но допирът с нея я накара да се чувства още по-безпомощна.

Имаше още малко път до края на гората, когато чуха тропане и трошене на храсти зад себе си. Валерия прехапа устни, за да не заплаче.

— Преследва ни! — ужасена простена тя.

Конан поклати глава.

— Не ни е надушил при скалата и се лута из гората, опитвайки се да открие миризмата ни. Хайде! Градът или нищо! Той може да изтръгне всяко дърво, по което сме се катерили. Стига само да не излиза вятър…

Продължиха да се промъкват, докато дърветата пред тях започнаха да оредяват. Гората зад тях бе като черен, непроницаем океан от сенки. Зловещите трясъци зад тях още се чуваха. Драконът продължаваше да се лута в грешна посока.

— Ето и полето — въздъхна Валерия. — Още малко, и…

— Кром! — помоли се Конан.

— Митра! — прошепна Валерия.

Откъм юг задуха вятър. Минаваше през тях и отиваше направо към черната гора. Изведнъж страховит рев разклати дърветата. Безцелното лутане и трошене на храсти премина в напористо газене, сякаш драконът се бе насочил като ураган направо в посоката откъдето идваше миризмата на враговете му.

— Да бягаме! — извика Конан, с очи блеснали като на вълк, хванат в капан. — Само това ни остава!

Моряшките ботуши не бяха удобни за спринт, а животът на пират не е тренировка по бягане. След стотина ярда Валерия вече се задъхваше и преплиташе крака, а тракането зад тях се превърна в търкалящ се гръм. Чудовището бе излязло от гъсталака в откритото поле.

Желязната хватка на Конан около тънкия й кръст почти я повдигаше във въздуха; краката й едва докосваха земята, защото тя бе понесена със скорост, която сама никога не би могла да достигне. Ако той успееше поне за малко да избяга от звяра, издайническият вятър може би щеше да смени посоката си… — Но вятърът не спирате, а с един бърз поглед през рамо Конан видя, че чудовището почти ги настига, носейки се като галера в ураган. Той хвърли Валерия с такава сила, че тя се претърколи чак на десетина фута и се спря в дънера на най-близкото дърво. Кимериецът се изправи на пътя на громолящия титан.

Убеден, че смъртта го е настигнала, Конан действаше според инстинкта си и се хвърли с всички сили срещу ужасната муцуна, която връхлиташе отгоре му. Скочи и замахна като дива котка, усетил, че мечът му разсича дълбоко люспите по силната муцуна. И тогава един ужасен удар го претърколи на петдесет фута, изкара му въздуха и едва не му отне живота.

По-късно Конан сам не можеше да каже как е успял да се изправи на крака. Но единствената мисъл в мозъка му бе за жената, легнала зашеметена и безпомощна почти на пътя на разфучалия се демон. Още преди да успее да си поеме дъх, той се изправи пред нея с меч в ръката.

Тя още лежеше на същото място, където я беше хвърлил, но се опитваше да седне. Нито острите бивни, нито смазващите лапи бяха успели да я докоснат. Може би само някое рамо или преден крак бяха ударили Конан… И в този момент, забравило за жертвите си, чиято миризма беше следвало, сляпото чудовище се строполи във внезапната агония на предсмъртните си гърчове. Наведената му глава се разби в едно гигантско дърво, изпречило се на пътя му. От удара дървото се изкорени и сигурно е изкарало мозъка от обезформения череп. Дърво и чудовище се строполиха едновременно, а зашеметените спътници видяха как клоните се разтресоха от последните конвулсии на съществото, което бяха покрили. После всичко утихна.

Конан вдигна Валерия на крака и двамата се отдалечиха в несигурен бяг. След няколко мига се озоваха в спокойния мрак на голото поле.