Роберт Говард - Конан Воинът

Валерия реши да действа според импулса на своеволната си природа. С движение на тигрица тя скочи през перилата и се озова на пода зад ужасната фигура. При тупването на меките й ботуши сянката се изви и в този момент тя замахна. Жестоко ликуване я завладя, когато усети, че острието пронизва твърда плът и кост на смъртен.

Привидението изкрещя с гърлен глас и падна, посечено през рамото, гърдите и гръбнака. Щом падна, горящият череп се претърколи и разкри мръсна черна коса и тъмно лице, изкривено от предсмъртни конвулсии. Под ужасната маскировка се криеше човешко същество мъж, подобен на коленичилия безропотно на пода.

След удара и вика другият вдигна глава и изумен се втренчи в бялата жена, застанала над трупа с кървав меч в ръката.

Изправи се с усилие, скимтейки, сякаш гледката беше замъглила разума му. Тя с удивление осъзна, че го разбира. Той ломотеше на стигийски, макар че този диалект й беше непознат.

— Коя си ти? Откъде идваш? Какво правиш в Ксукотъл?

После продължи, без да дочака отговор:

— Но ти си приятел — богиня или дявол, няма значение! И закла Горящия череп! А то под него имало човек! Ние го мислехме за демон, който те са измъкнали от катакомбите! Слушай!

Той спря за миг с бръщолевенето си и замръзна на място, наострил уши. Момичето не чуваше нищо.

— Трябва да побързаме! — прошепна мъжът. — Те са на запад от Голямата зала! Може би вече са навсякъде наоколо! Може би сега пълзят точно под нас!

Сграбчи я за китката, и то толкова здраво, че тя едва успя да се освободи.

— Кого имаш предвид, като казваш „те“? — поиска да разбере Валерия.

За миг той я погледна втренчено, сякаш му бе трудно да разбере невежеството й.

— Те? О-хо-хо, хората на Ксоталанк! Кланът на човека, когото ти току-що закла. Дето живеят край източната врата.

— Искаш да кажеш, че градът е обитаем? — възкликна тя.

— Ай! Ай! — Гърчеше се мъжът с нетърпението на човек, изпълнен с мрачни предчувствия. — Бързо! Трябва да се върнем в Текухултли!

— Къде е това?

— Лагерът край западната врата! — Хвана я за китката и я задърпа към вратата, откъдето беше дошъл. Едри капки пот се стичаха по тъмното му чело, а очите му горяха от ужас.

— Чакай малко! — изръмжа Валерия и издърпа ръката си. — Не ме пипай, или ще ти разцепя черепа. Какво става тук? Кой си ти? Къде искаш да ме заведеш?

Той се хвана за главата, хвърляйки погледи на всички страни, и заговори толкова бързо, че думите му се застъпваха една с друга:

— Казвам се Текотъл. От Текухултли съм. Аз и този човек, който лежи с прерязано гърло, дойдохме в Залата на Тишината, защото бяхме решили да направим засада на някой от ксоталанците. Самите богове си затварят очите за съдбата на онези, които те заловят живи!

Само при мисълта за това той се разтрепери като трескав и тъмната му кожа посивя като пепел. Валерия озадачено се намръщи. Очевидно зад всички тези дрънканици се криеше някакъв здрав смисъл, но той не значеше нищо за нея.

Тя се обърна към черепа, който още светеше и пулсираше на пода, и посегна с крак към него. Тогава мъжът, който се нарече Текотъл, скочи напред и извика:

— Не го докосвай! Даже не го поглеждай! В него се крият лудост и смърт. Магьосниците на Ксоталанк разбират тайната му — намерили са го в катакомбите, където лежат костите на ужасните крале, управлявали в Ксукотъл в черните минали векове. Погледне ли го човек, който не разбира неговата тайна, кръвта на този човек замръзва, а мозъкът му изсъхва. Докосването причинява лудост и унищожение.

Тя се намръщи недоверчиво. Човекът пред нея не беше много убедителен със слабото си, мускулесто тяло и змийските си кичурчета. В очите му, зад искриците на ужас, светеше странна светлина, каквато тя не беше виждала в очите на напълно нормалните хора. Все пак изглеждаше напълно искрен в твърденията си.

— Ела! — умоляваше я той, посягайки към ръката й, но после се дръпна, спомнил си за заканата й. — Ти си чужденка. Не знам как си дошла тук, но ако си богиня или демон, ела на помощ на Текухултли. Тогава ще разбереш всички неща, за които ме питаш. Сигурно си дошла отвъд голямата гора, откъдето са дошли и прадедите ни. Но ти си приятел, иначе нямаше да заколиш врага ми. Ела бързо, преди ксоталанците да ни намерят и заколят!

Тя свали поглед от нетърпеливото му лице и погледна към зловещия череп, тлеещ и проблясващ на пода до мъртвеца. Беше като череп от сънищата, безспорно човешки, но със странни деформации. Приживе собственикът на черепа сигурно е бил изрод или чудовище. Дори и сега той като че ли притежаваше някаква форма на живот. Изведнъж челюстите му зинаха към нея и се затвориха с трясък. Светлината му стана по-ярка, по-жива. Все повече заприличваше на някакъв кошмарен сън. Но нима целият живот не бе сън… Припряният глас на Текотъл издърпа Валерия от мрачните течения, по които се беше понесла.