Роберт Говард - Конан Воинът

Защото в стаите пред нас има хора — отговори Конан. Чух тракане на стомана.

Треската пак обхвана Текотъл и той стисна зъби, за да не тракат.

— Може да са приятелите ти — предположи Валерия.

Не бива да рискуваме — изпъшка Текотъл и започна да се върти като обезумял. Обърна се настрани и се шмугна през една врата вляво, която водеше към стая със стълба от слонова кост, виеща се надолу в мрака.

— Тя води до един неосветен коридор! — изсъска той, а огромни капки пот оросиха челото му. — Онези може да дебнат и там. Навярно е номер, с който сигурно искат да ни привлекат там. Но ще трябва да рискуваме. Дано са направили засадата си в горните стаи. Хайде, бързо!

Плахо, като привидения, те се спуснаха по стълбата и стигнаха до преддверието на коридор, тъмен като нощта. Наведоха се за миг, ослушаха се и потънаха в него. Докато се движеха, Валерия имаше чувството, че всеки момент нечий меч може да я промуши в тъмното. Усещаше само железните пръсти на Конан и не можеше да види спътниците си: тъмнината беше абсолютна. С разперена ръка опипваше стената и от време на време усещаше по някоя врата в нея. Тунелът й се стори безкраен.

Изведнъж се сепнаха от звук, който се чу отзад. Валерия отново настръхна, тъй като разбра, че се отваря врата. Някой ги следваше по коридора. В този момент тя се препъна о нещо, което й заприлича на човешки череп. Нещото се претърколи по пода с ужасяващо тракане.

— Бягай! — изджавка Текотъл с истеричен глас и се понесе по коридора като летящ призрак.

Валерия отново усети как ръката на Конан я сграбчва и я повлича след водача им. Конан не виждаше в тъмното по-добре от нея, но притежаваше безпогрешен инстинкт за посоката, в която се движеха. Без негова помощ тя щеше да падне или да се блъсне в стената. Докато буквално хвърчаха надолу по коридора, чуваха зад себе си трополене, което все повече се приближаваше. После изведнъж Текотъл изпъшка:

— Ето я стълбата! След мен, бързо! О, побързайте…

Ръката му се показа от мрака и хвана Валерия за китката, докато тя се изкачваше, без да вижда нищо пред себе си. Усети как Конан я повдига във въздуха, после я пусна и се обърна към стъпките. Слухът и инстинктът му подсказваха, че враговете им почти ги настигат. А звуците не бяха от човешки крака.

Сякаш нещо се гърчеше, плъзгаше се и шумолеше, а въздухът пред него беше леден. Конан шибна надолу с огромния си меч. Острието потъна в плът и кости и разсече стълбата отдолу. Нещо мразовито докосна крака му, а после в тъмнината се чуха ужасно тракане и пляскане. Нечий човешки глас изрева в агония.

В следващия миг Конан тичаше по виещата се стълба, мина през вратата и излезе на открито.

Валерия и Текотъл вече бяха пред него. Текотъл затръшна вратата и мушна резето — първото нещо, което Конан видя, след като излязоха.

После се обърна и се затича през една добре осветена стая към следващата врата. Конан хвърли поглед назад и видя как вратата скърца и се напряга от огромното налягане, приложено от другата й страна.

Макар че Текотъл не отслаби нито скоростта, нито вниманието си, сега той като че ли беше по-уверен. Имаше вид на човек, попаднал на позната територия, сред приятели.

Но Конан отново го ужаси с въпроса:

— Какво беше това, с което се бих на стълбата?

— Ксоталанците — отвърна Текотъл, без да се обръща. — Нали ти казах, че залите са пълни с тях.

— Това не беше човек изръмжа Конан. — Беше нещо, което пълзеше и беше студено като лед. Мисля, че го посякох. Падна върху мъжете, които ни преследваха, и сигурно е убило поне един в агонията си.

Лицето на Текотъл отново пребледня. Той се разтрепери и ускори ход.

— Бил е Пълзача! Едно чудовище, което те извадиха от катакомбите да им помага! Не знаем какво е, но сме намирали някои от нашите хора ужасно разкъсани от него. Побързайте, в името на Сет! Ако го пуснат след нас, то ще ни следва чак до самите порти на Текухултли!

— Съмнявам се — усмихна се Конан. — Ударът ми беше смъртоносен.

— Побързайте! Побързайте! — изстена Текотъл.

И те се спуснаха през многобройните стаи, осветени в зелено, прекосиха една обширна зала и спряха пред гигантска бронзова порта.

Текотъл се обърна към тях:

— Това е Текухултли.

Текотъл почука по портата с юмрук и се обърна встрани, за да наблюдава залата зад себе си.

— Някои хора са убивани и пред тази врата, когато вече са смятали, че са в безопасност — обясни им той.

— Защо не отварят? — попита Конан.