Роберт Говард - Конан Воинът

Съдът с вино се изплъзна от ръцете на Текотъл и се разби на пода. Тъмната му кожа пребледня. Олмек се изправи — по лицето му се изписа нескрито изумление, а от устата на другите се откъснаха въздишки на благоговение или ужас. Някои коленичиха, тъй като краката не ги държаха. Само Тасела не реагира. Конан погледна наоколо си объркано.

— Какво става? Защо зяпнахте така?

— Вие… сте заклали бога-дракон?

— Бог? Убих просто един дракон. И защо не? Опитваше се да ни изяде.

— Но драконите са безсмъртни! — възкликна Олмек.

Те се убиват един друг, но никой човек досега не е убивал дракон! Хилядите воини, нашите прадеди, които си проправяли път към Ксоталанк, не са могли да ги победят! Мечовете им се чупели като вейки в люспите им!

— Ако прадедите ви са се сетили да натопят копията си в отровния сок на деркетските ябълки — усмихна се Конан с пълна уста, — и да ги забият в очите или в устата им, са щели да разберат, че драконите не са по-безсмъртни от всяко друго парче месо. Трупът лежи в края на гората. Ако не ми вярвате, уверете се сами.

Олмек поклати глава с почуда.

— Заради драконите прадедите ни са останали в Ксоталанк — каза той. — Не посмели да минат през полето и да влязат в отвъдната гора. Някои от тях са били хванати и разкъсани от чудовищата, преди да успеят да се доберат до града.

— Значи не вашите прадеди са построили Ксоталанк? — попита Валерия.

— Когато са дошли той вече е бил един древен град. Откога обаче е тук даже най-старите му обитатели не знаят.

— Вашите хора навярно са дошли от езерото Зауд? — попита Конан.

— Да. Преди повече от половин век едно племе от тлазитланите се разбунтувало срещу стигийския крал и тъй като загубили битката, тръгнали на юг. Много седмици се лутали из прерии, пустини и хълмове, докато най-накрая стигнали до голямата гора — хиляда бойци с жените и децата си. Но в гората ги нападнали драконите и мнозина разкъсали на парчета. Хората избягали от тях, вцепенени от страх, и когато излезли в полето, видели град Ксоталанк насред него.

Направили си лагер пред града, защото не смеели да си тръгнат от полето. Нощта била ужасна от ръмженето на чудовищата, които се биели в гората. Постоянно воювали помежду си, но не идвали в полето.

Хората в града затръшнали портите и почнали да обстрелват прадедите ни от стените. Тлазиланите били откъснати на полето. Пръстенът на гората около тях бил като огромна стена, но всяко навлизане в нея би било лудост.

Онази нощ в лагера им тайно пристигнал един роб от града, от нашата собствена кръв, който дълго преди навлязъл в гората с група разузнавачи. Тогава мъжът бил още млад. Драконите разкъсали всичките му приятели, но него го взели в града като прислужник. Казвал се Толкемек. — Пламък освети тъмните очи при споменаване на името, а някои от присъстващите изпсуваха и се изплюха на пода. — Той обещал да отвори портите на нашите воини. Помолил само да му дадат в ръцете всички пленници. Призори отворил портите. Воините се впуснали вътре и по коридорите на Ксукотъл потекла кръв. Тук живеели само неколкостотин души, загниващи останки от някога велик народ. Толкемек казал, че са дошли от изток преди много време, от Старата Косала. Тогава прадедите на онези, които сега живеят в Косала, дошли от юг и изгонили първите обитатели на тези земи. Те тръгнали далеч на запад и най-накрая намерили това поле, оградено от гората. Тогава тук живеело едно племе чернокожи. Те ги заробили и ги накарали да строят града. От хълмовете на изток донесли нефрит, мрамор и изумруди, злато, сребро и мед. Стадата от слонове ги снабдили със слонова кост. Когато градът им бил завършен, те изклали всички черни роби. А магьосниците им направили ужасни магии, които да защитават града; чрез черни магии те пресъздали драконите, живели някога по тази забравена земя и чиито ужасни кости те открили в гората. Облекли тези кости в плът и живите зверове тръгнали по земята както в древните времена. Но магьосниците ги проклели да си стоят в гората и да не излизат в полето.

И така хората от Ксукотъл живели в града дълги векове, обработвали плодородната земя, докато мъдреците им се научили как да отглеждат плодове в града — плодове, които не се садели в почва, а получавали хранителните си вещества от въздуха. Тогава изоставили напоителните бразди и заживели в луксозна леност, от която започнали да западат. Вече били умираща раса, когато прадедите ни минали през гората и излезли в полето. Мъдреците умрели, а хората забравили древните им магии. Не можели да се бият нито с чародейства, нито с меч.