Роберт Говард - Конан Воинът

— Гледат ни през Окото — отвърна Текотъл. — Озадачени са от вида ви. — Той повиши глас и извика: — Отвори вратата, Екселант! Аз съм, Текотъл, с приятели от големия свят отвъд гората! Ще отворят — увери спътниците си той.

— Тогава е най-добре да го направят бързо — мрачно промълви Конан. — Чувам нещо да пълзи по пода зад онази зала.

Текотъл пак пребледня, заудря вратата с юмруци и се развика:

— Отворете, глупаци, отворете! Пълзача е по петите ни!

Докато той блъскаше и крещеше, голямата бронзова порта се завъртя безшумно назад и на входа се показа тежка верига. Иззад нея щръкнаха върхове на копия и зад тях надникнаха свирепи лица. Веригата падна и Текотъл толкова силно прегърна приятелите си, че едва не ги извлече зад прага. Бърз поглед през рамо разкри пред Конан дългата зала, в другия край на която се виждаше нещо с форма на змия, гърчещо се бавно и болезнено, излизащо от вратата на някаква стая. Отвратителната му окървавена глава се клатеше замаяно. После вратата се затвори и закри гледката пред очите му.

Влязоха в квадратна стая, тежки резета се спуснаха върху вратата, а веригата тракна на мястото си. Четирима мъже стояха на стража. Бяха също такива дългокоси и тъмнокожи като Текотъл, с копия в ръце и с мечове, увиснали на бедрата им. На стената до вратата имаше сложна система от огледала. Конан се досети, че това е Окото, за което бе споменал Текотъл. Беше нагласено така, че можеше да се гледа през една малка кристална цепнатина в стената, без да те забележат отвън. Четиримата стражи гледаха с почуда непознатите, но не задаваха въпроси, нито пък Текотъл благоволи да им даде някаква информация. Сега той се движеше бързо и уверено, сякаш наметалото от страх и нерешителност бе паднало от раменете му веднага щом бе прекрачил прага.

— Елате! — извика той новите си приятели, но Конан погледна към вратата.

— Ами онези, дето ни преследваха? Няма ли да се опитат да атакуват вратата?

Текотъл поклати глава.

— Те знаят, че не могат да разбият Вратата на Орела, и ще се върнат обратно в Ксоталанк заедно с пълзящия си приятел. Елате! Ще ви заведа при управниците на Текухултли.

Един от четиримата стражи отвори друга врата и те влязоха в коридор, осветен както повечето стаи на този етаж от процепи в тавана и снопове премигващи скъпоценни камъни. Но за разлика от другите стаи, коридорът явно беше обитаем. Кадифени завеси покриваха лъскавите нефритени стени, разкошни килими лежаха върху червените подове, а по пейките, столовете и диваните от слонова кост бяха натрупани сатенени възглавнички.

Коридорът свършваше до гравирана врата, пред която не стоеше страж. Без излишни церемонии Текотъл прекрачи прага и въведе приятелите си в широка стая, с около тридесет тъмнокожи мъже и жени, излегнати върху сатенени дивани. Като видяха новодошлите, те скочиха с викове на удивление.

Мъжете, всички, освен един, бяха от същия тип като Текотъл, а жените бяха също толкова тъмни, но със странни погледи, макар че бяха красиви по свой начин. Носеха сандали, златни превръзки на гърдите и съвсем къси копринени поли, прикрепени с колани и обсипани със скъпоценни камъни. Черните им гриви, отрязани до голите рамене, бяха привързани със сребърни панделки.

Върху нефритена платформа, в широко кресло от слонова кост, седяха мъж и жена, които значително се различаваха от другите. Той беше гигант, с огромни гърди и рамене като на бик. За разлика от другите, имаше гъста черна брада, която стигаше чак до широкия му колан. Бе облечен в роба от пурпурна коприна. Единият му ръкав, спуснат до лакътя, разкриваше масивна ръка с възлести мускули. Панделката, която привързваше синьо-черните му кичури отзад на тила, беше обсипана с бляскави скъпоценности.

Жената до него скочи на крака и възкликна сепнато, като видя непознатите. Очите й огледаха набързо Конан и се спряха с напрегнат блясък върху Валерия. Тя беше висока и гъвкава, определено най-красивата жена в стаята. Беше облечена по-оскъдно от другите; вместо пола носеше широка лента от златист плат, привързана през средата с колана й. Лентата падаше под коленете й. Друга лента отзад завършваше тази част от костюма й, който тя носеше с цинично безразличие. Превръзките около гърдите й и лентичката на главата й бяха украсени със скъпоценни камъни. В очите й, за разлика от тъмнокожите й приятели, не проблясваше онова напрежение, граничещо с лудостта. След първото си възклицание не продума и дума; просто стоеше, втренчена във Валерия.