Роберт Говард - Конан Воинът

— Мисля, че ще посмеят — възрази й Олмек. — Но вижте какво, Конан и Валерия, сигурно боговете са ви пратили при нас, за да дадат победата на народа на Текухултли! Вие сте професионални бойци. Защо не се биете на наша страна? Имаше богатства в изобилие — безценните бижута са нещо толкова обикновено в Ксукотъл, колкото паветата в другите градове. Някои от тях са донесени от ксукоталанците от Косала. Други, като тези огнени камъни, са намерени по хълмовете на изток. Помогнете ни да очистим ксоталанците и ще ви дадем толкова скъпоценности, колкото можете да носите.

— А вие ще ни помогнете ли да унищожим драконите? — попита Валерия. — С лъкове и отровни стрели тридесет мъже могат да избият всички дракони в гората.

— Добре — съгласи се охотно Олмек. — Забравили сме да използваме лъкове, защото от години водим ръкопашен бой, но ще се научим пак.

— Какво ще кажеш? — обърна се Валерия към Конан.

— И двамата сме безпарични скитници — сърдечно се усмихна той. — Бих убивал кдоталанци, както и всекиго другиго.

— Значи си съгласен? — възкликна Олмек, а лицето на Текотъл светна от радост.

— Да. А сега предполагам, че ще ни покажете стаите, където можем да се наспим, за да сме свежи за утрешния ден.

Олмек кимна и махна с ръка, а Текотъл и една жена изведоха скитниците през някаква врата отляво на нефритената платформа. Валерия хвърли поглед назад и видя Олмек, седнал на трона си, подпрял глава и вперил поглед в тях. В очите му гореше налудничав пламък. Тасела се облегна в креслото си и прошепна нещо на тъмнокожата си прислужница Йасала, която се наведе над рамото й и послушно подаде ухо до устните на принцесата.

Коридорът не беше толкова широк, но беше дълъг. След малко жената спря, отвори една врата и дръпна Валерия навътре.

— Почакай малко — изръмжа недоволно Конан. — Ами аз къде ще спя?

Текотъл му посочи една стая в другия край на коридора. Конан се поколеба и като че ли искаше да възрази нещо, но Валерия му се усмихна и категорично затръшна вратата под носа му. Той измърмори нещо неласкаво за жените изобщо и тръгна по коридора след Текотъл.

В украсената стая, където трябваше да спи, Конан се взря към тесните пролуки в тавана. Някои от тях бяха достатъчно широки, за да може един слаб човек да се промъкне през тях, ако се счупеше стъклото.

— Защо ксоталанците не минават по покрива и не разбиват тези пролуки? — попита той.

— Не могат да се счупят — отвърна Текотъл. — А освен това е много трудно да се катериш по покривите. Те са пълни със заострени върхове, куполи и стръмни хребети.

Конан измъкна още информация за замъка Текухултли. Както останалата част от града, той се състоеше от четири етажа, или редове от стаи, с кули, щръкнали от покрива. Всеки ред си имаше име. Разбира се, хората от Ксукотъл кръщаваха всяка стая, зала и стълба в града, както хората в нормалните градове измислят имена за улиците и кварталите си. В Текухултли етажите се казваха: Етаж на Орела, Етаж на Маймуната, Етаж на Тигъра и Етаж на Змея. Етажът на Орела беше най-високият, четвъртият.

— Коя е Тасела? — попита Конан. — Жена на Олмек?

Текотъл потрепери и го погледна плахо, преди да му отговори.

— Не. Тя е… Тасела! Беше жена на Ксоталанк… жената, която Текулти открадна и с това започна враждата.

— Какво говориш? — възкликна Конан. — Тази жена е млада и красива. Да не искаш да ми кажеш, че е била нечия съпруга преди петдесет години?

— Да! Кълна се! Тя си е била зряла жена още когато тлазитланите са тръгнали от езерото Зауд. Кралят на Стигия я пожелал за любовница и тогава Ксоталанк и брат му се разбунтували и избягали из пустошта. Тя е вещица. Знае тайната на вечната младост.

— Не те разбирам — продължи Конан.

— Не ме питай! Не смея да говоря. Твърде е ужасно, даже за Ксукотъл!

Сложи пръст на устните си и се измъкна от стаята.

Валерия разкопча колана с меча си и положи ножницата с оръжието върху дивана, където възнамеряваше да спи. Забеляза, че по вратите има резета, и попита прислужницата накъде водят.

— Тези водят към съседни стаи — отвърна жената и показа вратите вдясно и вляво. — Онази — посочи към медната порта срещу вратата към коридора — води до един коридор, който свършва със стълба, спускаща се чак до катакомбите. Не се страхувай, нищо не може да те нарани тук.

— Че кой говори за страх? — ядоса се Валерия. — Просто държа да знам в какво пристанище съм хвърлила котва. Не, не искам да спиш край дивана ми. Не съм свикнала да ми прислужват, особено пък жени.