Роберт Говард - Конан Воинът

Ксатмек сви рамене. И през ум не му беше минавало, че някой ден може да унищожат враговете си. Просто не можеше да си го представи.

Изведнъж двамата се стегнаха, дочули подозрителен шум.

— Към вратата, Ксатмек! — изсъска воинът. — Аз ще погледна през Окото…

С меч в ръка Ксатмек, се облегна на бронзовата порта, опрял ухо о метала. Приятелят му погледна в огледалото. Плътно край вратата се бяха скупчили хора: мрачни, тъмнокожи мъже, захапали мечове… и с пръсти в ушите . Един от тях, наложил шапка с пера, имаше набор свирки в устата си и макар текухултли да изкрещя предупредително, свирките вкупом писнаха.

Викът замря в гърлото на стража, когато тънкият, странен писък прониза металната врата и порази слуха му. Ксатмек замръзна и като парализиран остана в това положение. Лицето му приличаше на дървена маска, вцепенено от звука. Другият страж, по-далеч от източника на звука, усети, че ужасът го обзема. Странни жилки го дърпаха като невидими пръсти, проникваха във всички клетки на мозъка му, изпълваха го с непознати емоции и импулси на лудост. Но със сърцераздирателно усилие успя да отхвърли магията и извика с глас, който самият той не можа да разпознае.

В този миг музиката се промени в непоносим писък, който раздра тъпанчетата му като с нож. Изведнъж целият разум на Ксатмек изчезна от лицето му — както внезапният полъх на вятъра гаси пламъка на свещта. Като полудял той освободи веригата, отвори портата и се втурна навън с изваден меч преди приятелят му да успее да го спре. Дузина остриета го приковаха към земята, ксоталанците прегазиха безжизненото му тяло и се втурнаха в стражевата стая с продължителен, кръвожаден вой, който отекна в тихите зали.

Замаян от всичко това, другият страж скочи да ги посрещне с насочено копие. Ужасът от магията, която току-що видя, бе преминал. Сега бе зашеметен от страховития факт, че враговете вече са в Текухултли. Мъжът мушна копието си в нечий тъмнокож корем и не разбра нищо повече. Един меч разцепи черепа му и подивелите воини се изсипаха от стаите зад стражевата.

Виковете и звънът на стомана накараха Конан да скочи от дивана си и да хукне навън с меч в ръка. За миг той стигна до вратата, отвори я и погледна към коридора точно в момента, когато Текотъл се втурна към шума с подивели очи.

— Ксоталанците! — извика той с глас, който трудно можеше да се нарече човешки. — Те са вътре!

Конан изтича по коридора и в този миг Валерия излезе от стаята си.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя тя.

— Според Текотъл ксоталанците са нахълтали вътре — отговори той набързо. — Като чувам врявата, май че наистина е така.

С текухултли по петите им те се втурнаха в тронната зала и видяха сцена, която не можеше да сравни с най-безумния сън за кръв и ярост. Двадесет мъже и жени с изпотени черни коси и бели черепи, блестящи върху гърдите им се бяха счепкали на живот и смърт с хората от Текухултли. Жените и от двете страни се биеха свирепо като мъжете, а стаята и залата вече бяха застлани с трупове.

Олмек, съвсем гол, като се изключи превръзката му, се сражаваше пред трона си, а когато нападателите напреднаха, Тасела изскочи от вътрешната стая с меч в ръка.

Ксатмек и другарят му бяха мъртви, тъй че нямаше кой да каже на хората от Текухултли как враговете им са проникнали в тяхната цитадела. Никой не знаеше и какво ги е подбудило да нападнат. Но загубите на ксоталанците бяха по-големи, а положението им — по-отчаяно, отколкото текухултли бяха предполагали. Осакатяването на люспестия им съюзник, счупването на Горящия череп и новините, чути от издъхващия, че някакви тайнствени бледолики са се присъединили към враговете им, ги бе подтикнала към тази отчаяна стъпка с налудничавата увереност, че ще умрат, но и старите им врагове ще ги последват.

Текухултли, окопитили се след първата изненадваща атака, която ги помете чак в тронната зала и покри пода с мъртвите им тела, се биеха със същата ярост. Стражите от долните етажи се втурнаха да се включат в боя. Това беше борба между побеснели вълци — слепи, задъхани, безпощадни. Биеха се навсякъде — от вратата до платформата. Краката им тъпчеха червения под, потъмнял от кръв. Масите от слонова кост бяха изпочупени, кадифените завеси — откъснати и обагрени в червено. Това беше кървавият финал на едно кърваво половин столетие и всички го усещаха.

Краят наистина беше неизбежен. Текухултли надвишаваха нашествениците почти с две към едно, а бяха окрилени и от факта, че в касапницата се включиха бледоликите им съюзници.