Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Конан разбра, че не е изгубил разсъдъка си, когато осъзна, че вижда звезди. През Дагот. Гигантското тяло все още се издигаше в центъра на двора, пръстите с остри нокти бяха сграбчили чудовищното лице, кръв като рубини извираше измежду тях, кръвта на един бог капеше и се разпиляваше като кристал по мраморните плочи под краката му, но още докато кимериецът го гледаше, тялото ставаше по-смътно, по-неясно. Мъгливите очертания на Дагот висяха като паяжина под небето. Изведнъж той изчезна и заедно с него изчезна болката от главата на Конан.

Кимериецът огледа неспокойно двора. Жреците бяха избягали. Никой не беше останал от облечените в черни доспехи дрехи. Само телата на убитите от него и Малак лежаха наоколо. Зула се беше навела над стройното момиче и го люлееше в ръцете си.

— Припадна — каза черната жена на Конан, — когато ти откърти рога. Но според мен тя просто спи. Ще се оправи.

— Хей, Конан — извика Малак. Дребничкият крадец се беше подпрял на една колона от мраморната колонада. Акиро, който се движеше, сякаш беше съсечен от главата до петите, превързваше окървавеното бедро на Малак. — Раниха ме с копие, но победихме. Кълна се в топките на Хануман, човече, победихме!

— Може би — каза Конан уморено. Той стисна амулета на гърдите си с такава сила, сякаш искаше да го счупи. — Може би.

От алабастровия балкон на огромния мраморен дворец, които някога принадлежеше на Тарамис, Конан наблюдаваше как слънцето изгрява на далечния хоризонт. За втори път наблюдаваше изгрева на слънцето от това място. Един ден и една нощ за почивка и размисъл, за вземане на решения. Той беше решил, беше издал няколко нареждания и беше измъкнал широката си сабя, когато тези решения бяха оспорени.

— Милорд Конан — каза една прислужничка зад него, — принцеса Джина м-м-моли да отидете при нея. — Жената се изчерви, обърка се от своето заекване, дълбоко смутена, защото една заморанска благородница никога не моли. Особено принцеса.

— Не съм лорд — каза Конан и преди момичето отново да поаленее, той добави: — Заведи ме при принцеса Джина.

Залата с гоблени по степите, в която го заведоха, беше предназначена за официални приеми. Там на подиум, висок само една стъпка, без всякаква украса, на трон от абанос с висока облегалка седеше Джина. „Джина добре изглежда на него — реши той, — с официалните си дрехи от бяла коприна“. Останалите също се бяха възстановили след претърпените премеждия. Малак скришом опипваше една златна чаша, Акиро държеше под мишница свитък с ръкописи, Зула стоеше подпряна на тоягата си близо до трона на Джина, сякаш й беше телохранител.

— Конан — обърна се Джина весело към него, — потвърждението пристигна. Крал Тиридейтис ме призна за принцеса на Замора и обяви, че владенията на Тарамис стават мое притежание.

— Поздравявам те — каза той, а Джина се намръщи, обхваната от съмнения. Лицето й обаче бързо се разведри и тя каза:

— Повиках ви да дойдете при мен тази сутрин, защото ще искам услуга от всички вас. Най-напред от теб, Малак. — Дребният крадец дръпна ръка от чашата, сякаш беше се опарил. — Моля те да останеш с мен, Малак — продължи тя, — да живееш в моя дворец. Така ти винаги ще ми напомняш, че човек може да бъде глупак и все пак да е смел и добър.

— Дори и родната ми майка никога не ме е наричала добър — каза бавно Малак. Очите му шареха по чашата. — Но ще остана в двореца. За известно време.

— Тогава най-добре да назначиш страж, които да го следи какво нрави — каза сухо Акиро и се засмя, когато Малак го измери със свиреп поглед.

— Ти също, Акиро — каза Джина, — трябва да останеш с мен. Ти си много умен човек, а аз ще имам нужда от мъдър съветник през дните и годините, които ми предстои да изживея.

— Невъзможно — отговори магьосникът. — Ти ми даде скрижалите на Скилос, а някои шамани по границата на Кот продължават да правят отвратителни магии, които тържествено бях обещал да премахна.

— Мога да ти дам войници, с които ще се справиш с шаманите — каза Джина, а след това добави хитро: — А и Тарамис е напълнила няколко стан с книги за магии и с инструменти, които ти ще можеш свободно да изучаваш, докато си тук.

— Войници — разсъждаваше Акиро. — Предполагам, че войниците ще могат да се справят с такива зли шамани като тях. Ах, колко са пълните стаи на Тарамис?

— Много — засмя се Джина. — Зула, и ти трябва да останеш. Ти ми показа, че една жена не трябва да позволява да я ограничават, но има още много неща, които трябва да науча. Например как да си служа с тоягата.