Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Ах! — възкликна Акиро. — Който е построил този дворец, е бил умен човек. Колкото и силна да е една крепост, винаги е полезно да има няколко тайни изхода за бягство. Не се съмнявам, че има и други, освен този.

Конан пъхна краката си в дупката.

— Значи това ще ни отведе зад стените на двореца.

— Забрави ли за двестате стражи? — попита Малак. — По дяволите, кимериецо, те няма да намалеят дори с един, само защото ти си вътре.

— Прав си — каза Конан. — Тази шахта малко повишава шансовете ни за успех. Ти свърши своята част, приятелю. Няма нужда да идваш вътре.

Зула плю шумно, а Малак изкриви устни.

— Скъпоценните камъни на Амфратис — каза той задъхано — сигурно струват много повече злато, отколкото аз самият мога да си представя.

Конан се усмихна и започна да се спуска надолу.

Над Шадизар се спускаше мрак, когато Тарамис погледна още веднъж във вътрешния двор, където лежеше Спящия бог. Сега балдахинът беше махнат и около бога имаше друг кръг от жреци в златни наметала, които се молеха. Нейните четирима телохранители и шестима облечени в черни доспехи воини, избрани лично от Бомба̀та, стояха на пост в двора. Това не й хареса. Те знаеха на кого служат, но никога не бяха виждали церемониите. Никакъв външен човек не трябваше да бъде свидетел на онова, което щеше да се случи през тази нощ. Подсилената охрана беше необходима заради глупавата постъпка на Бомба̀та.

Наистина — вероятността крадецът да бъде все още жив беше безкрайно малка, но дори ако той все още дишаше, един човек, при това крадец, не би могъл ни най-малко да попречи на нейните планове. Но в скрижалите на Скилос се говореше за възможността… не, те предричаха сигурна опасност, ако крадецът е жив. А онзи глупак, Бомба̀та, проявяваше наглостта да се цупи някъде из двореца, защото тя го беше укорила. Когато мине тази нощ, ще трябва да направи нещо за Бомба̀та.

Тарамис погледна още веднъж смрачаващото се небе и се върна в покоите си. Трябваше да свърши още много неща.

От абаносов сандък, инкрустирано със сребро, тя извади пергаментова кесийка. После взе кристално шише и сипа вино в чаша от гравирано злато; извади от кесийката бял прах, който бързо се разтвори във виното. На лакирания поднос до първата чаша стоеше втора. Това не беше магия, а просто настойка, питие без вкус, което щеше да свърши добра работа. През тази нощ бяха забранени всякакви магии с изключение на онези, които изискваше обредът по събуждането.

Тарамис плесна с ръце и когато се появи една робиня в къса бяла туника, принцесата заповяда:

— Кажи на лейди Джина да дойде при мен. — „Скоро — помисли тя. — Много скоро“.

Конан държеше факлата пред себе си и тичаше, приведен в тунел с нисък таван и посивели от плесен каменни стени.

— Не толкова бързо — оплака се Малак. — По дяволите, който е строил този тунел, не е ли могъл да го направи достатъчно висок, та човек да се движи прав?

— Ти и така можеш да ходиш почти изправен — каза Зула и сръга в ребрата с тоягата си дребничкия крадец, за да тича по-бързо.

Малак я погледна свирепо и каза:

— Надявам се в другия край да има стълби. Не мога да си представя още едно катерене на тъмно по стръмнина, дълга петдесет крачки.

Конан изруга, когато в светлината на факлата видя пред себе си гола степа, а после разбра, че тук таванът беше по-висок. Той се изправи и се намери в друга шахта, водеща нагоре като оная, по която се бяха спуснали, е дупки по едната стена за ръцете и краката. Без да се колебае, Конан започна да се изкачва.

— Трябва ти план — извика след него Акиро. — Ти не знаеш какво има горе.

Конан се катереше нагоре. Това не беше лесно с факла в едната ръка. Трябваше да закрепи двата си крака и да пази равновесие, докато свободната ръка се протегне към следващата дупка. Един пропуск при това рязко движение и дългото падане надолу в шахтата беше неизбежно. Всяко поклащане на тялото при този начин на изкачване трябваше да се извършва бавно и внимателно, но Конан нямаше време да бъде предпазлив. Той се придвижваше нагоре така бързо, сякаш тичаше по стълбище.

На върха на шахтата, върху едната каменна стена, имаше черна желязна скоба за закрепване на факлата, а на срещуположната стена на тази, по която се беше изкачил, бе издълбана дупка за крака, така че човек да може да застане разкрачен, ако не искаше да е много близко до пламъка на факлата. В средата на плочата над главата му имаше халка — несъмнено за затваряне на дупката подир бегълците, ако на господарите и господарките на двореца някога се наложеше да използуват този път. От другата страна на плочата не се виждаше такава халка, тъй като на никого не би хрумнало да влезе от тази посока.