Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Конан не остана да участва в разговора. Настъпващата нощ го притискаше като огромна скала. Стиснал сабя в ръка, той се втурна нагоре по стълбите, без да чува стъпките на останалите, които тичаха подир него.

— Заръчала си да дойда, лельо? — каза Джина, застанала на вратата.

На лицето на Тарамис се появи дружелюбна и, според нея, непринудена усмивка. Момичето трябваше да изпълни още една, последна роля, мислеше си тя и за нея Джина беше добре подготвена. Фина черна коприна обвиваше тялото й до петите, милвайки седефената й плът. Разпуснатата й черна коса покриваше раменете, на лицето й нямаше дори следа от руж и въглен за вежди. Чистото лице разкриваше нейната невинност, а черната коприна я подготвяше за Мощта. Черното върху тялото на момичето контрастираше с алената коприна на Тарамис, пристегната в кръста, разрязана високо над коленете, за да изпъкват пред бога чувствените форми на тялото й като най-неотразимо достойнство.

— Да, дете — отговори й Тарамис. — Това е твоят рожден ден и тази нощ ти ще изпълниш своето предопределение. Ела, нека в твоя чест изпием чаша вино. — Тя напълни втората чаша, после подаде първата на момичето. — Сега ти си жена, достатъчно си възрастна и можеш да пиеш вино.

Джина взе нерешително чашата и се взря в тъмната рубинена течност.

— Често съм се чудила какво представлява виното — каза тя.

— Пий — каза й Тарамис. — Пий до дъно. Така е най-добре. — Тя затаи дъх, когато момичето продължи да се колебае, после то вдигна чашата и пи, както му беше наредено, до дъно. Тарамис въздъхна с облекчение.

Джина свали от устата си почти празната чаша и се усмихна.

— Така затопля и сякаш всичко в мен се върти.

— Чувстваш ли се замаяна? Понякога се случва.

— Чувствам се… чувствам се… — Джина се засмя тихо и замълча.

Тарамис измъкна златната чаша от безсилните пръсти и се взря в големите очи на момичето. Виното не можеше да подействува толкова бързо дори на човек, който никога не бе пил, както Джина, но прахът можеше. Трябваше да постигне този ефект.

— Коленичи, дете — каза тя.

Усмихвайки се, сякаш беше съвсем нормално да й бъде наредено това, Джина коленичи.

„Прахът действа като заклинание — мислеше Тарамис. — Във фаталния момент тя няма да изпита никакво колебание“. Принцесата извика силно:

— Стани, дете! — когато Джина се изправи, Тарамис продължи: — Ксантерис! Тя е готова.

Първожрецът с благото лице побърза да влезе в стаята, стиснал златното ковчеже в ръце. Той посегна да го отвори, но Тарамис отблъсна настрана тънката му ръка. Тя беше тази, която трябваше да стори това. Когато капакът на ковчежето беше вдигнат, благородната дама почти не забеляза светещото Сърце на Ариман. На сутринта за нея щеше да бъде безопасно да докосне това сърце и тогава тя щеше да може да извършва многобройни големи чудеса. Тази вечер от значение беше само Рогът на Дагот.

— Вземи Рога, дете — каза Тарамис, а после завистливо погледна как пръстите на Джина обгръщат блестящия златен предмет.

Във вътрешния двор четири бронзови гонга възвестиха, че приближава полунощ.

— Ела, дете — каза Тарамис. Държейки Рога на Дагог пред себе си. Джина я последва, за да изпълни предопределението.

Стъпвайки внимателно, Конан вървеше тихо по коридора на двореца, без да забелязва редките вендиянски килими върху мраморния под или старинните иранистански гоблени, закачени по степите, откъдето светеха златни лампи. Другарите му предпазливо го следваха. Стражите на Тарамис бяха навсякъде. Вече два пъти вече те бяха принудени да се крият, докато пресичаха просторни зали, а Конан изскърца със зъби от безсилие, когато десет мъже в черни доспехи минаха край тях. Колкото и да бързаше, беше немислимо да влезе в бой с такава група войници, без това да стане причина за обявяване на тревога. Преди да зазвучи сигнал за тревога, той трябваше да намери Джина, за да има някаква надежда, че ще може да я изведе жива от двореца.

Кимериецът пристъпи на мястото, където се пресичаха два коридора и изскърцването на щавена кожа го дари с шанса да оцелее. От двете страни, облегнати на стената, където той не би могъл да ги види, стояха стражи в абаносовочерни нагръдници и шлемове. Когато той се появи, ръцете им светкавично посегнаха към сабите. Нямаше време да мисли какво да прави; трябваше да действа.

Хванал сабята с две ръце, Конан се завъртя на ляво и стоманата се заби в нагръдника на единия страж, докато другият вече наполовина беше изтеглил сабята си. Кимериецът мигновено измъкна от тялото смъртоносното оръжие и да го размахва във вихрен кръг. Другият вече беше извадил извитата си индийска сабя и я вдигаше нагоре, вместо да нанесе удар, което беше фатална грешка. Върхът на летящата сабя на Конан раздра вдигнатите ръце на мъжа. Когато стражът отпусна надолу дланите си, изтръпнали от болка, Конан се обърна, пристъпи крачка напред, сабята му изсвистя, изви се и потъна дълбоко в черния шлем. Вторият труп падна на мраморния под само миг подир първия.