Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Ти! — извика той и гласът му затрещя, оглушителен като гръмотевица. — Кажи да чуя от собствената ти уста, Тарамис, ти ли си обещаната за мен!

Надеждата се върна в Тарамис.

— Да — каза тя задъхана. Принцесата скочи и се затича към бога. — Аз съм обещаната за теб. И ти ще ми дадеш власт и безсмъртие. Ти ще…

Пръстите с остри нокти придърпаха благородницата към Дагот, а огромните крила се разпериха над нея, после се прибраха и я скриха. Изпод тези крила се чу писък на непоносима билка и неверие. После крилете се разтвориха и Дагот захвърли наметалото от алена коприна.

— Това означава — изрева гръмотевичният глас — да познаваш бог и да бъдеш познат от бог!

Зула се бе спряла и гледаше ужасена дрехата, единственото нещо, останало от Тарамис, а Джина, застанала до нея, не разбираше какво става наоколо.

Конан се втурна напред, сграбчи една подир друга двете жени и ги блъсна към двореца.

— Тичайте! — заповяда той и те побягнаха.

— Не, смъртни човече! — прогърмя гласът. — Тя с Единствената, а Единствената е моя.

Конан почувства как земята потрепери, когато Дагот пристъпи напред. Жените нямаше да могат да изпреварят това чудовищно същество. Кимериецът трябваше да спечели време, необходимо за тяхното бягство. Сигурен, че за първи път през живота си е изправен пред нещо, което не може да победи, Конан се обърна, за да се бие с бога.

Изведнъж над главата му прелетя огнено кълбо и удари Дагот по гърдите. Кълбото отскочи като камъче, сблъскало се с планина, но подир него го удари второ, а после и трето.

— Бягай, кимериецо! — извика Акиро. — Ерлик да ти е на помощ, бягай! Не мога да задържа вечно такъв като него.

Дагот вдигна криле, плесна с тях зад гърба си и този плясък прозвуча като гръм. Грохотът сякаш извика огненото кълбо, което Акиро беше хвърлил във въздуха, то се появи и полетя назад.

— А ти, смъртни човече! — прогърмя Дагот към Конан. — Ще се противиш ли на един бог? Познай страха от онова, което вършиш.

И тогава Конан почувства как го обзема страх, първичен ужас, паника, така всеобхватна, сякаш костите му се разпадаха на части. Непреодолими вълни от това влудяващо чувство се разбиваха върху него, изтикваха назад съществото, което наричаше себе си Конан от Кимерия, назад, отвъд познанието на цивилизацията или огъня, или речта, назад към древното същество, което не познаваше никакви богове, съществото, което беше оцеляло въпреки липсата на остри нокти и кучешки зъби, защото беше по-кръвожадно от леопарда и мечката. Това същество познаваше само една реакция при страх. С рев, от който пещерните животни изпадаха в ужас, Конан се впусна в атака.

Широката му сабя се заби дълбоко в тялото на чудовището, а Дагот се засмя презрително, когато безкръвните рани зараснаха мигновено. Ръцете с остри нокти сграбчиха кимериеца, повдигнаха го към зейналата уста с остри кучешки зъби, а Конан продължаваше да сече с безумна ярост, която нямаше да спре, докато смъртта не го вземеше при себе си.

Докато се биеше, до ума на Конан проникнаха неясни думи. „Рогът“. Част от съществото му се напрягаше да слуша, докато по-голямата част се мъчеше да убие. Онази малка част, в която бяха проникнали думите на Акиро, съобразяваше: „Той е уязвим само чрез рога!“, беше извикал магьосникът.

Сега Конан беше вдигнат пред златните очи на демона. Той отвърна смело на техния поглед. Страхът му беше прогонен от обхваналата го кървавочервена лудост, която искаше да убие, или да умре.

Кимериецът се засмя, хвърли сабята си и сграбчи рога; беше като докосване до светкавица, въпреки това той даде воля на обзелото го чувство на мрачна лудост и продължи високо да се смее. Конан напрегна яките си мускули и откърти златния рог от чудовищната глава. Болка изпълни жълтеникавите очи на бога, пълната с кучешки зъби уста се отвори по-широко да захапе човека, които го беше наранил. Но безумната ярост не беше напуснала Конан. Той обърна рога и заби върха му в единия от златните глобуси — очи, които го гледаха, а после с всички сили го напъха дълбоко навътре.

По-ранният вой на Дагот беше като шепот в сравнение с този, който нададе сега. Конан беше запокитен във въздуха. Той се завъртя през глава и падна на мраморните плочи. Писъкът ставаше все по-силен. Изведнъж той въобще престана да се чува, но черепът на кимериеца започна да вибрира, нагорещени до бяло камѝ се забиха в ушите му. Конан стисна главата си с ръце, помъчи се да стане. Той трябваше да се бие. Трябваше да убие. Той трябваше…