Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Изведнъж земята под краката им потрепери. Конан сграбчи юздата, но преди да успее да успокои животното, друг трус разтърси земята, следван от тътен по посока на храма.

Малак, вкопчил се в треперещия кон промълви:

— Какво, в името на деветократните имена на Кхерпа, беше това?

Акиро са изкашля самодоволно.

— Малко промених заклинанието. Когато те преминаха през последната защита, останалите две се задействаха едновременно. Онзи копиеносец сега няма да се събуди от съня си, нито да възкръсне от гроба си, за да принася девици в жертва на спящия Дагот. — Той се усмихна на Малак. — Сега разбра ли защо не задействам всички защити наведнъж?

— Това е добре, защото те повече няма да ни безпокоят — каза Конан, като се качваше на коня си, — но трябва да тръгваме, ако искаме да сме в Шадизар за церемонията довечера. Няма да допусна Бомба̀та да ме измами. Обещано ми е да върнат живота на Валерия.

Усмивката изчезна от лицето на Акиро.

— Аз не ти казах, Конан, понеже мислех, че ще умрем. Човек не бива да бъде обременяван преди смъртта си с неща, които не може да промени. Всъщност дори се страхувам, че сега е твърде късно. Опитах се да спра всичко, когато това можеше да стане, преди тя да влезе в пещта, но бях много бавен.

— Защо мънкаш под носа си, Акиро? — сряза го Конан. — Кажи каквото имаш да казваш и ме остави да потегля за Шадизар.

— Всичко беше написано в скрижалите — каза Акиро. — Обредът по Пробуждането продължава три нощи и през всяка нощ се принася в жертва едно момиче. На третата нощ жертвата е Единствената, която носи Рога, непорочната. Тази жертва ще бъде Джина.

— Може би няма да е тя — каза Зула умоляващо. — Дори Бомба̀та няма да допусне това.

— Бомба̀та я нарича Единствената — въздъхна стария магьосник. — Той знае, че тя трябва да умре.

Конан докосна драконовия амулет на гърдите си. Обзе го мъка, той искаше да вие високо, така, както никога по-рано не бе изплаквал мъката си. Валерия!

— Джина няма да умре — каза той през стиснати зъби.

— Аз също харесвам момичето — възрази Малак, пренебрегвайки свирепия поглед на Зула, — но, кълна се в свещените бедра на Бадб, всички ние сме изтощени и няма да можем да пристигнем в Шадизар преди настъпването на нощта, дори да уморим конете от препускане.

— Тогава, когато конят ми умре — отговори мрачно Конан, — ще тичам, после ще пълзя. Но се кълна пред всички богове, че Джина ще остане жива тази нощ, дори ако трябва аз да умра за това. — Без да поглежда дали другите го следват, той заби пети в хълбоците на коня си и препусна в надпревара с изгряващото слънце.

Тарамис стоеше на един балкон и гледаше надолу към покрития с мрамор вътрешен двор, където почиваше Спящия бог. Над него беше издигнат копринен балдахин, украсен със златни ресни, за да го предпазва от жаркото слънце. Около балдахина, незащитени от горещината, потни, бяха коленичили двайсет жреца със златни наметала и корони и пееха молитвите си. След първото миропомазване, с прекъсване само от една нощ, докато настъпи времето за втората жертва, около статуята непрекъснато имаше кръг от жреци, засвидетелствуващи своята всеотдайност към Дагот.

Тарамис погледна към другите балкони, обърнати към вътрешния двор, макар да знаеше, че там няма никой. Никому не бе разрешено да наблюдава онова, което щеше да се случи. От три дни тази част на нейния дворец беше недостъпна за другите човешки същества. Никакъв роб или слуга не можеше да се доближи насам без изрично разрешение от нея, макар че не бе поставила пазачи с нареждане да убиват всеки, които се опита да стори това. Ала не нечие нежелано присъствие я срязваше като удар с камшик. Тя знаеше много добре какво измъчва ума й, за какво не искаше да мисли.

Тарамис погледна нерешително към слънцето, после отмести поглед. Тази раздута жълта топка вече беше отминала своя зенит. Вече беше плъзнала доста отвъд зенита. Тази вечер щеше да се получи онова подреждане на звездите, което се появяваше един път на хиляда години. Ако Бомба̀та не доведеше момичето през следващите няколко часа, ако момичето не носеше онова, за което беше изпратено… Тарамис прехапа устни, без да обръща внимание на кръвта, която покапа от тях. Не можеше да се случи такова нещо. Не трябваше да се случи. Тя не желаеше да умре, знаейки, че след хиляда години някои друг ще получи власт и безсмъртие.

Почтително покашляне я накара да се обърне, готова да смаже онзи, който бе дръзнал да я безпокои.