Роберт Джордан - Конан Разрушителя

На вратата стоеше Ксантерис, лицето му беше както винаги измамно добродушно, но в тъмните му очи грееше нескрито задоволство.

— Тя пристигна — каза тържествено Ксантерис. — Бомба̀та я доведе.

Тарамис изостави достойнството си. Тя се спусна покрай белобрадия си първожрец, затичана бясно надолу по коридорите и стълбите, докато стигна до входната зала на двореца с големите алабастрови колони и високия сводест таван. Там, прашни, раздърпани, изпоцапани от пътуването, стояха Бомба̀та с шлем под ръка и Джина, притискаща до гърдите си прашен вързоп. Отдавна не личеше, че вързопът някога е бил от бяла вълна. Тарамис почти не забеляза едрия воин в черни доспехи. Очите й не слизаха от момичето.

— Носиш ли го? — прошепна тя, като се приближаваше бавно. — В името на всичко скъпо и свещено, дете, носиш ли го?

Момичето плахо подаде вързопа, който притискаше до гърдите си. Джина се олюля и Тарамис разбра, че беше изтощена. Но времето за почивка още не беше дошло. Трябваше да свърши други, по-важни неща.

Високата заморанска благородница нервно се огледа за първожреца, готова да крещи с висок глас, но той беше там. Ксантерис почтително държеше ковчеже, в което върху кристални плочи бяха записани всичките магически умения и заклинания на Тарамис.

— Оставѝ ги там, дете — каза Тарамис.

Джина извади от вързопа светещото червено сърце на Ариман и го сложи в ковчежето. Тарамис затаи дъх. Мръсната бяла вълна падна на мраморния под, а Джина залюля в ръце златния рог на Дагот.

Когато и той беше поставен в ковчежето, Тарамис изви ръце в желание да го докосне. „Още не“, напомни си тя. Сега това означаваше смърт за всеки, които го докосне с изключение на Джина. По-късно той щеше да бъде единствено неин.

С голяма неохота Тарамис затвори златното ковчеже.

— Вземи го — заповяда тя на първожреца. — Пази го като живота си. — Ксантерис се поклони и излезе, а тя отново насочи вниманието си към Джина и Бомба̀та. Момичето повторно се олюля. — Къде са момичетата, които трябва да я изкъпят? — попита Тарамис. — Трябва ли да съдера кожата от бой на тези глупави прислужнички?

Две млади жени в бели дрехи и с черни къдрици, прихванати здраво с фиби, бързо се появиха в залата и паднаха в краката на Тарамис.

— Лейди Джина е уморена от пътуването — каза им красивата принцеса. — Тя трябва да бъде изкъпана и намазана с благовонни масла, а после подходящо облечена.

Макар и уморена, Джина се усмихна топло на жените, които се спуснаха към нея.

— Толкова е хубаво отново да ви видя — каза тя. — Сякаш са минали години, откакто не съм се къпала. Но къде са Ания и Лайла?

Лицата на облечените в бяло жени помръкнаха, но Тарамис побърза да прекъсне настъпилата тишина.

— Болни са, дете. Ще ги видиш по-късно. Отведете я! Не виждате ли, че лейди Джина едва стои на краката си?

Тарамис ги наблюдаваше, докато извеждаха Джина от залата, после се обърна усмихната към Бомба̀та. — Свърши се — каза тя и въздъхна.

— Свърши се — каза Бомба̀та, но нещо в очите му я накара да се намръщи.

Умът й се напрегна да открие какво може да е останало несвършено.

— Крадецът? — каза тя. — Мъртъв ли е?

— Мъртъв е — отговори Бомба̀та.

— Ти си го промушил със сабята си.

— Не, но…

Ръката й подскочи и изплющя върху лицето му.

— „Синеокият крадец трябва да умре, когато Единствената държи Рога“ — цитира тя. — „И ако той е жив, опасност виси над рамото му, а смъртта върви от дясната му страна.“ — Тарамис пое дълбоко дъх. — Ти знаеш какво е казано в скрижалите.

— Той лежи затрупан под канарите на половин планина — изръмжа яростно Бомба̀та.

— Глупак! Ако не си докоснал със собствените си ръце трупа му… Не искам да рискувам. Бомба̀та, ни най-малко не искам да рискувам. Не сега, когато всичко е толкова близко до осъществяването на моята мечта. Утрои охраната!

— Заради един крадец, който със сигурност е мъртъв? — излая той.

— Изпълнявай! — заповяда тя студено. — Дори мишка да не може да влезе в двореца, без в тялото й да се забие копие — Без да изчака неговия отговор, тя отвърна поглед от него. Най-после Рогът беше нейно притежание и ако не можеше да го докосне, поне можеше да го гледа. Тя трябваше да го гледа.

Град Шадизар често беше наричан „Град на порока“ и макар очите на неговите жители никога да не бяха виждали подобно нещо, тълпите по улиците отстъпваха пред групата от четирима човека, които влязоха в града малко преди да падне мрак. Конете им бяха уморени и покрити с пяна, а и четиримата — между тях имаше една жена — изглеждаха не по-малко изтощени от пътуването, но въпреки това в погледите им се четеше непреклонност, особено силна в странните сини очи на младия колос, които ги водеше. Това накара дори градските стражи да потърсят другаде злост орници и хора, от които можеха да измъкнат.