Сергей Лукяненко - Нощен патрул

— Антоне, какво да правя? Кажи! Антоне, трябва ли да го направя?

Начертаният с тебешира кръг я прикриваше. Навярно не напълно — дрехите едва се задържаха на тялото й — но все пак й даваше възможност да устои.

Всичко сякаш изчезна. Гледах я, гледах пламтящия тебешир, вече готов да промени чуждата съдба. Светлана чакаше отговора ми, само дето аз нямах какво да кажа. Защото и самият аз не знаех отговора.

Вдигнах ръце към бушуващото небе. И видях призрачните цветове на Силата в ръцете си.

— Ще се справиш ли? — попита със съчувствие Завулон. — Бурята се разрази.

Гласът му се чуваше в грохота на урагана също толкова ясно, колкото и гласът на шефа.

Хесер въздъхна.

Разтворих длани, обърнах ги към небето — небето, където вече нямаше звезди, където беше останало само суетенето на облаците, дъждовните струи, мълниите.

Това беше едно от най-простите заклинания. Едва ли не първото, на което ни учат.

Реморализация.

Без каквито и да било уточнения.

— Не прави това! — изкрещя Хесер. — Да не си посмял!

Той се премести с едно движение, прикривайки Светлана и Егор от мен. Сякаш това можеше да попречи на заклинанието. Не, сега вече нищо не можеше да го спре.

От дланите ми излизаше лъч светлина, невидим за хората. Всички зрънца, които бях събрал от хората, безмилостно и безпощадно. Аленочервеният пламък на розите, бледорозовите божури, жълтото на димитровчетата, белите маргаритки, почти черните орхидеи.

Завулон тихо се смееше зад гърба ми.

Светлана стоеше с тебешир в ръка пред Книгата на Съдбата.

Егор, разперил ръце, беше застинал пред нея.

фигури върху дъската. Силата е в моите ръце. Никога досега не съм притежавал толкова много Сила — неконтролируема, изпълваща ме докрай, готова да се насочи към когото си пожелая.

Усмихнах се на Светлана. И много бавно вдигнах дланите си със струящия от тях фонтан към собственото си лице.

— Не!

Вопълът на Завулон не просто се промъкна през урагана — той го заглуши. Избухване на мълния проряза небето. Ръководителят на Тъмните се хвърли към мен, но Хесер пристъпи насреща му и Тъмният маг се спря. Аз не видях това — почувствах го. Цветно сияние заливаше лицето ми. Виеше ми се свят. Вече не усещах вятъра.

Останала бе само дъгата — безкрайната дъга, в която потъвах.

Вятърът се стрелкаше наоколо, без да ме докосва. Погледнах Светлана и усетих как се чупи невидимата стена, която винаги бе стояла между нас. Чупеше се, за да се затвори в бариера около нас. Развяващите се коси изведнъж паднаха около лицето на Света като мека вълна.

— Всичко ли похарчи за себе си?

— Да — казах аз.

— Всичко, което беше събрал?

Тя не вярваше. Все още не можеше да повярва. Светлана знаеше каква е цената за взетата назаем Сила.

— До последната капчица! — казах аз. Беше ми леко, смайващо леко.

— Защо? — вълшебницата протегна ръка. — Защо, Антоне? Ти можеше да спреш тази буря. Можеше да направиш щастливи хиляди хора. Как можа да изразходваш всичко за себе си?

— За да не сгреша — обясних аз. Чак ми беше неудобно, че тя, бъдещата Велика, не разбира толкова просто нещо.

Светлана замълча за секунда. После погледна към огнения тебешир в ръката си.

— Какво да правя, Антоне?

— Ти вече отвори Книгата на Съдбата.

— Антоне! Кой е прав? Хесер или ти?

Поклатих глава.

— Това трябва да решиш сама.

Светлана се намръщи.

— Антоне, и това ли е всичко? Защо взе толкова чужда Светлина? За какво похарчи магията втора степен?

— Разбери — не знаех колко вяра имаше в моя глас. Дори сега не бях сигурен дали е достатъчно. — Понякога най-важни не са постъпките. Понякога най-важно е бездействието. Има нещо, което трябва да решиш сама. Без съвети. Моите, на Хесер, на Завулон, на Светлината, на Мрака. Единствено ти.

Тя поклати глава.

— Не!

— Да. Ти ще решиш сама. И никой не може да свали от теб тази отговорност. И каквото и да направиш, ти така или иначе ще съжаляваш, че не си постъпила по другия начин.

— Антоне, обичам те!

— Знам. И аз те обичам. Затова няма да ти кажа нищо.

— И това ли е твоята любов?

— Само такава може да бъде любовта.

— Нужен ми е съвет! — закрещя тя. — Антоне, нуждая се от твоя съвет!

— Всеки сам гради съдбата си — казах аз. Това беше даже повече, отколкото можех да кажа. — Решавай.

Тебеширът в ръката й избухна като тънка огнена игла, когато тя се обърна към Книгата на Съдбата. Замахване — и чух как страниците скърцат под ослепителната гумичка.